Mary Elizabeth Frye

Do not stand at my grave and weep,

I am not there, I do not sleep.

I am in a thousand winds that blow,

I am the softly falling snow.

I am the gentle showers of rain,

I am the fields of ripening grain.

I am in the morning hush,

I am in the graceful rush

Of beautiful birds in circling flight,

I am the starshine of the night.

I am in the flowers that bloom,

I am in a quiet room.

I am in the birds that sing,

I am in each lovely thing.

Do not stand at my grave bereft

I am not there. I have not left.

Death in The Hogfather

Human beings make life so interesting. Do you know that in a universe so full of wonders they have managed to invent boredom? Quite astonishing....

Meet Joe Black - hell of a movie ....

William Parrish: It's hard to let go, isn't it?
Joe Black: Yes it is, Bill.
William Parrish: And that's life... what can I tell you.

Daddy's Poem

Her hair was up in a pony tail,
her favorite dress tied with a bow.
Today was Daddy's Day at school,
and she couldn't wait to go.
But her mommy tried to tell her,
that she probably should stay home.
Why the kids might not understand,
if she went to school alone.
But she was not afraid;
she knew just what to say.
What to tell her classmates
of why he wasn't there today.
But still her mother worried,
for her to face this day alone.
And that was why once again,
she tried to keep her daughter home.
But the little girl went to school
eager to tell them all.About a dad she never sees
a dad who never calls.
There were daddies along the wall in back, for everyone
to meet.
Children squirming impatiently,
anxious in their seats
One by one the teacher called
a student from the class.
To introduce their daddy,
as seconds slowly passed.
At last the teacher called her name,
every child turned to stare.
Each of them was searching,
a man who wasn't there.
"Where's her daddy at?"
she heard a boy call out.
"She probably doesn't have one,"
another student dared to shout.
And from somewhere near the back,she heard a daddy say,
"Looks like another deadbeat dad,
too busy to waste his day."
The words did not offend her,
as she smiled up at her Mom.
And looked back at her teacher,
who told her to go on.
And with hands behind her back,
slowly she began to speak.
And out from the mouth of a child,
came words incredibly unique.
"My Daddy couldn't be here,
because he lives so far away.
But I know he wishes he could be,
since this is such a special day.
And though you cannot meet him,
I wanted you to know.
All about my daddy,
and how much he loves me so.
He loved to tell me stories
he taught me to ride my bike.He surprised me with pink roses,
and taught me to fly a kite.
We used to share fudge sundaes,
and ice cream in a cone.
And though you cannot see him.
I'm not standing here alone.
"Cause my daddy's always with me,
even though we are apart
I know because he told me,
he'll forever be in my heart"
With that, her little hand reached up,
and lay across her chest.
Feeling her own heartbeat,
beneath her favorite dress.
And from somewhere here in the crowd of dads, her
mother stood in tears.
Proudly watching her daughter,
who was wise beyond her years.
For she stood up for the loveof a man not in her life.
Doing what was best for her,
doing what was right.
And when she dropped her hand back down, staring
straight into the crowd.
She finished with a voice so soft,
but its message clear and loud.
"I love my daddy very much,
he's my shining star.
And if he could, he'd be here,
but heaven's just too far.
You see he was a policeman
and died just this past year
When airplanes hit the towers
and taught Americans to fear.
But sometimes when I close my eyes,
it's like he never went away."
And then she closed her eyes,
and saw him there that day.
And to her mothers amazement,
she witnessed with surprise.A room full of daddies and children,
all starting to close their eyes.
Who knows what they saw before them,
who knows what they felt inside.
Perhaps for merely a second,
they saw him at her side.
"I know you're with me Daddy,"
to the silence she called out.
And what happened next made believers, of those once
filled with doubt.
Not one in that room could explain it,
for each of their eyes had been closed.
But there on the desk beside her,
was a fragrant long-stemmed pink rose.
And a child was blessed, if only for a moment, by the
love of her shining star.
And given the gift of believing, that heaven is never
too far.
They say it takes a minute to find a special person, an
hour to appreciate them, a day to love them, but thenan entire life to forget them.



P.S.: Get ready for some serious cryin'! Just beautiful! <3

Никола Вапцаров - Песен за човека

Ние спориме

        двама със дама

                на тема:

„Човекът във новото време“.

А дамата сопната, знаете —

тропа, нервира се,

                даже проплаква.

Залива ме с кални потоци

                                от ропот

и град от словесна

                        атака.

— Почакайте — казвам, — почакайте,

                                         нека… —

Но тя ме прекъсва сърдито:

— Ах, моля, запрете!

                                Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой

                насякъл с секира,

насякъл сам брат си, човека.

Измил се,

        на черква отишъл

                        подире

и… после му станало леко. —

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.

Но аз

        понакуцвам

                в теория

и рекох полека,

                без злоба,

                        човешки,

да пробвам със тази история. —

Тя, случката, станала в село Могила.

Бащата бил скътал

                        пари.

Синът ги подушил,

                вземал ги насила

и после баща си затрил.

Но в месец, или пък

                        във седмица само

властта го открила и… съд.

Ала във съдът

        не потупват по рамото,

а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея

                                злосторен,

затворили този субект.

Но във затвора попаднал на хора

и станал

        човек.

Не зная с каква е

                закваса заквасен,

не зная и как е

                замесен,

но своята участ

        от книга по-ясна

му станала с някаква песен.

И после разправял:

        „Брей, как се обърках

и ето ти тебе

                бесило.

Не стига ти хлеба,

                        залитнеш

                                от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот

                                в скотобойна,

въртиш се, в очите ти — ножа.

Ех, лошо,

        ех, лошо

                светът е устроен!

А може, по-иначе може…“

Тогава запявал той

своята песен,

запявал я бавно и тихо

Пред него живота

                изплаввал чудесен —

и после

        заспивал

                усмихнат…

Но в коридора

                тихо говорят.

Сетне секунда покой.

Някой полека вратата отворил. —

Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,

плахо и глухо,

казал му:

        „Хайде, стани.“

Гледали хората

                тъпо и кухо

сивите, влажни стени.

Онзи в леглото

                разбрал, че живота

е свършен за него,

и в миг

скочил, избърсал потта от челото

и гледал с див поглед

                                на бик.

Но лека-полека

                човека се сетил —

страхът е без полза,

                                ще мре.

И някак в душата му

                        станало светло.

— Да тръгнем ли? — казал.

                        — Добре.

Той тръгнал. След него

                                те тръгнали също

и чувствали някакъв хлад.

Войникът си казал:

                        „Веднъж да се свърши…

Загазил си здравата, брат.“

Във коридора

                тихо говорят.

Мрак се в ъглите таи.

Слезнали после на двора,

                                а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,

                                в която

се къпела с блясък звезда,

и мислел за своята

        тежка,

                човешка,

                        жестока,

                                безока

                                        съдба.

„Тя — моята — свърши…

                        Ще висна обесен.

Но белким се свършва

                        със мен?

Животът ще дойде по-хубав

                                от песен,

по-хубав от пролетен ден…“

Споменал за песен

                        и нещо се сетил.

В очите му пламък цъфтял.

Усмихнал се топло, широко и светло,

отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би

                                тука се крие

един истеричен комплекс?

Мислете тъй както си щете,

                                        но вие

грешите, приятелко, днес. —

Човекът спокойно, тъй — дума

                                         след дума

и твърдо редил песента.

Онези го гледали

                с поглед безумен,

онези го гледали с страх.

Дори и затвора

                треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

        „Браво, човек!“

Нататък е ясно. Въжето

                                изкусно

през шията, после

                        смъртта.

Но там в разкривените,

в сините устни

напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.

Как мислиш, читателю, ти? —

Тя, бедната дама, започна да плаче,

започна във транс да крещи:

„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,

                                                сякаш

като че там сте били!“…

Какъв ти тук ужас?! —

                Той пеел човека. —

Това е прекрасно, нали?

Край

Четвъртък

     Гледам календара. Десети март, четвъртък. Спомени. Странно чувство. После поглеждам през прозореца. Вече е тъмно и неприветливо, но ми харесва. Харесва ми порутената сграда пред мен, трамваят, тръгнал заникъде, луната, скрита зад прозрачните облаци, черните очертания на планината, странно красиви в този късен час. Минава единадесет, пуша. Чува се тиха музика, създаваща чувство за откъснатост. Сам съм, но не съм самотен.

     Мисля си, мечтая. Тя е някъде там, в тъмното и далечното, но е толкова близо в съзнанието ми. Колко е прекрасна само – красива по нейния си, запленяващ начин, забавна, слънчева, шарена. Очите й... Защо винаги ме гледат така? Усмивката й, грацията й, женствеността й, невинността, харизмата й...

     И изведнъж, пресъздавайки образа в съзнанието ми, телефонът звъни. „Обичам те”. А тя ако знаеше колко я обичам. Още една цигара. Неусетно животът придобива различен оттенък. Неусетно мислите ми са завладяни и затворени в една килия, където могат да летят и да се реят свободно. Някак си неосъзнато се превърнах в затворник, чиято доживотна присъда е да обича. Ах, колко я обичам!

     Следващата песен. Поредната разлистена страница на настолната книга. Спомени. Колко прекрасна беше онзи ден! Червен светофар, обичам я.

     И губейки се в очите й, се влюбвам всеки ден. Искам да е щастлива... до следващия четвъртък.

P.S. към автора: Нямам думи да изразя емоциите си. Обичам те безкрайно и вечно много!!!!

post by kanarce

written by :)

There was a Crooked Man - Old Nursery Rhyme

There was a crooked man and he walked a crooked mile,
He found a crooked sixpence upon a crooked stile.
He bought a crooked cat, which caught a crooked mouse.
And they all lived together in a little crooked house.

Нещо дребно, но славно!

Чедата Стефанова и Джамбазов
сякаш произлезли от роман на Вазов.
Навън - вали, а те страстно се целуват
не усещат - дали е истина или сънуват.
Вплели са се като клони един във друг,
след година май ще са съпруга и съпруг.
Така разцъфна любовта през пролетта,
айде целунете се сега уста в уста.


By Бижутера (vol.3)

P.S.: Много мило и ценно стихче за мен, хиляди благодарности на автора! <3

One dream ©

    Седях във фотьойла до кревата си и гледах с нотка на страх почти прозрачната, безплътна фигура, която също ме гледаше втренчено. Чуваше се единствено дишането ми и щурците отвън. Изведнъж той ми проговори:

- Успокои ли се?

- Ти как мислиш? Винаги съм вярвала в свръхестественото и съм искала да ми се случи нещо подобно, но не съм предполагала, че наистина ще стане!

- И аз не знам какво правя тук. - по всичко личеше, че е объркан и тъжен.

- Добре, - съвзех се аз - кажи ми какво се случи .... какво помниш .... кой си?

    Чак тогава забелязах колко странно изглежда човекът срещу мен - слаб, почти кльощав, но с изящна фигура. Имаше голяма шапка, широк жакет с бродерии, който беше с отворена предница и разкриваше риза с дълги дантелени маншети. Като цяло изглеждаше много в стил 17ти век.

- Откъде да започна? - попита сам себе си призракът. - Казвам се Франческо Делини.

Живеех в Италия, Флоренция и бях обикновен човек. Доста често седях на площада до фонтана, хранех гълъбите и размишлявах на всякакви теми: растенията, хората, небето и птиците, чувствата. След време започнах да се оглеждам около мен. Влюбени двойки, майки с деца, група млади приятели. Всички те бяха така залисани в своето щастие, че не знаеха какво е да си по-различен от другите. А именно така се чувтвах аз. Още от малък знаех, че животът ми няма да е скучен и еднотипен. Знаех, че имам начертан път, който несъзнателно следвам. Минаха години, превърнах се от глуповат младеж в спретнат и възпитан джентълмен, но любимото ми и ежедневно занимание си остана да наблюдавам света от моята пейка на площада.

    Спомням си когато я видях за пръв път, сякаш беше вчера. Беше сряда, слънчева пролетна привечер, нежни лъчи започваха да се скриват зад облаците и обливаха целия площад в топъл оттенък на оранжево-червеното. Забележителен залез. Но не толкова забележителен колкото нея. Висока, стройна, с малко лятно чадърче, тя се разхождаше по паветата без цел, без посока и без никакви грижи. Изпусна кърпичката си на крачка от мен и аз се наведох да я вдигна. Когато вдигнах поглед пред мен се разкри най-неземно прелестната картина на света. Русите й букли се спускаха изящно по раменете й и слънцето им придаваше меден блясък, розовите й устни можеха да се сравнят единствено с "божествени", миглите и описваха перфектен полукръг с всяко нейно премигване. А очите й .... тези зелени рубини, бяха слепи за чудесата на света. След като ми благодари за кърпичката, тя се приближи бавно до пейката и внимателно седна на края й. Покани ме да седна до нея и да й правя компания. Разказа ми, че е дъщеря на шивач и е почти напълно незряща по рождение. Разказа ми как обича да слуша шума на града, плисъка на реката, глъчката по улиците и музиката от заведенията. Разказа ми за живота си, мечтите си и целите си. Цяла вечер можех да слушам мелодичния й глас, но уви, имах задължения. Сбогувайки се с нея, я попитах дали би се съгласила да пие чаша кафе с мен на следващия ден по същото време. Тя не ми отговори, но се усмихна и тръгна надолу по площада. Гледайки я как се отдалечава, разбрах, че съм намерил смисъла на живота си. Чак тогава ме стъписа идеята, че не знаех дори името й. Ами ако не дойде утре? Ами ако никога не я видя отново? Тази мисъл се загнезди в главата ми и цяла нощ не ми даде мира. Нямах търпение да се свечери и да видя отново усмивката на моята мистериозна дама. Времето летеше бавно, лениво. Всяка минута, с която се доближавах до уречения час за срещата, натежаваше в сърцето ми и носеше повече и повече безспокойство. Подраних с цял час в желанието си да не закъснея. Когато я видях да се приближава към пейката, сърцето ми затуптя лудо. Изящната й походка и небесно синята й рокля създаваха ефекта на сияние, движещо се по вода. Когато дойде до мен, ме хвана под ръка и каза:

- Извинявам се за закъснението си, signor. Губя представа за времето, когато се разхождам. Между другото казвам се Бела Греко.

- Чакането напълно си заслужаваше, а името Ви приляга като на никому другиго.

   Бледа руменина се появи по скулите й, когато целунах ръката й. Закрачихме по тесните улички на Флоренция сякаш това сме чакали цял живот - да сме заедно. Намерихме малко и уютно ресторантче, в което се срещахме всяка вечер от този момент нататък. Нямах търпение да свърши деня, за да видя la mia Bellezza, до усетя аромата й на мандарини, да целуна устните й, да докосна копринената й кожа. Когато я държах в прегръдките си, тя бе всичко, което исках да имам. Когато тя ми казваше колко ме обича, това бе единственото, което исках да слушам. Когато я гледах да спи, да се храни, да се разхожда, това бе, което исках да виждам до края на дните си.

    Изминаха три невероятни, изпълнени със страст и емоции месеца. Бела се беше върнала от ваканция с баща си и ние излязохме на разходка по Ponte Vecchio. Често тя ме караше да й описвам до най-малката подробност всичко около нас, а Мостът на бижутерите бе истинско произведение на изкуството с витрините си, обсипани с блещукащи накити. Но когато моята любима ме попита с какво мога да сравня всичкото това, аз й отвърнах:

- Няма по-великолепна гледка от теб, красавице моя! И в подкрепа на думите си, ти взех подарък, който искам да ти поднеса!

- Какво е това? - Бела взе предмета, който и подавах и несигурно го прокара през пръстите си. - Това катинар ли е?

- Да, любима. И ако си съгласна, ще превърнем този катинар в символ на нашата обич. Ще хвърлим ключа му в реката и ще се надяваме любовта ни да е също толкова безкрайна.

    Нямаше и искрица колебание в прелестните й очи. "Да! Да!" закрещя тя и се хвърли на врата ми, обсипа ме с целувки и ме дари с най-голямото щастие, съгласявайки се да стане моя съпруга. Нарочихме сватбата да бъде след три месеца, на датата на която се запознахме. Тъй като баща и беше заможен човек, уреди мястото да е площадът, където за пръв път зърнах моята любов, моето бъдеще. Нямаше по-щастлив човек от мен. Всичко цъфтеше, птички чуруликаха, хората се радваха на живота и аз бях част от това празненство. Дори и не усетих кога времето отлетя. Сватбата дойде бързо, сякаш съдбата нямаше търпение най-накрая да заживея по начина, по който ми е било отредено. Бялата дантелена рокля, която бе ушил бащата на Бела, се спускаше свободно. Лекият есенен вятър си играеше с косите й и караше воалът й да танцува ефирно около лицето й. Зелените й очи, макар и забулени, проблясваха от нетърпение. От момента, в който ни венчаха, ние започнахме истински да се наслаждаваме един на друг като съпруг и съпруга. Дълги разходки в парка, закуски в кревата, романтични вечери на свещи, нощи прекарани в правене на любов. След осем месеца всичко това се промени, когато разбрахме, че Бела е бременна. Досегашното ни щастие се превърна в бледо копие на еуфорията, която ни бе обзела. Бебешки дрехи, креватче, стаята, играчките. Цял куп подробности, които ние с удоволствие се занимавахме да избираме. А с всеки изминал ден Бела ставаше по-едра и по-уморена. Всички смятахме, че е от тежестта на бременността и никой не подозираше за случващото се. Месец преди да се роди бебето, Бела имаше ужасни кошмари, от които се будеше вир вода, но не си спомняше нищо. Започнах да се притеснявам, защото тя бе всичко, което имам и бях готов да мина през Ада за нея.

    Една вечер се прибрахме от вечеринка в приятели и Бела изтощена си легна, а аз отидох до камината да отпочина с книга и чаша уиски. Един час след полунощ се разнесоха ужасяващи писъци из къщата. Още час след това аз крачех притеснен из трапезарията и чаках новини от стаята, пълна с акушерки. Миг преди да изгубя контрол от нерви, при мен дойде най-възрастната акушерка и ме покани да седна:

- Бела е добре, почива си. Но раждането не мина гладко. Съжалявам да ви го съобщя, но дъщеричката ви се роди мъртва.

    Тези думи се забиха като нож в сърцето ми. Не знаех какво да кажа или какво да направя. Едвам си поемах въздух и всичко, което се въртеше в главата ми бе въпросът "С какво го заслужихме? Нима не сме достойни да сме родители? Да сме щастливи?". Фактът, че Бела още не знаеше и сега спеше ми даде време да се взема в ръце и да потърся най-малко болезнения начин да кажа на една майка, че не ще може да се грижи за детето си.

    Минаха три дни, преди тя да дойде на себе си. Минаха три седмици, преди да спре да ридае за изгубеното си бебче. Но вече не беше същата. Блясъкът от слепите й, но до преди месец жизнени очи, изчезна. Миглите й бяха все влажни от сълзите, устните й бледи, а златистите й букли, вързани на стегнат и строг кок. Въпреки опитите ми да я убедя в невинността й, Бела не спря да се обвинява за случилото се. Не желаеше да се храни, да излиза, да общува с хора. В следствие на депресията си, тя се разболя, стана още по-бледа и дистанцирана, а мисълта, че жената на живота ми страда така и аз не съм способен да й помогна, ме разкъсваше. Една сутрин влязох в стаята да й поднеса закуска. Тя беше обърнала поглед към прозореца, една малка сълза бе оставила своята следа върху бузата й. Не се чуваше нищо освен песента на птиците .... Уплашен от това, което предстои да разбера, аз замръзнах на мястото си. Най-лошото в живота ми се бе случило. Ако бе казала, че не ме обича вече и иска да ме напусне, бих я оставил да бъде щастлива. Но да напусне мен и този свят беше непоносима болка. Застанах до нея и загледан в безизразните й очи, целунах la mia Bellezza за последен път.

* * * *

    Валеше сняг, когато я погребахме. Ехото на камбаните отекваше в главата ми с всяка крачка. Дори не разбрах кога съм стигнал до Ponte Vecchio, до мястото, където бяхме заключили своя катинар и бяхме хвърлили ключа в безкрайността. И нима точно това не беше, което искахме? Да сме заедно завинига? "Ще сме заедно вечно, живот мой ...." - беше последната мисъл, преди да отпусна тялото си през парапета. Вятърът покрай ушите ми, бездната пред очите ми и любовта в сърцето ми стопиха страха от смъртта.

* * * *

- Сега разбираш, защо съм толкова объркан. - беше се съмнало, когато Франческо приключи разказа си.

    С първите лъчи на слънцето той избледня още повече и след секунда изчезна. Дори не успях да му кажа колко съжалявам и колко трогателна е историята му. Не успяхме и да разберем защо той е тук.

На следващата вечер не заспах, надявайки се той пак да се появи. Едва ли се бе върнал на този свят като призкрак само за да разкаже трагичната си съдба. И бях права. Седейки на фотиьойла, загледана в мястото, където седеше той, пред очите ми блесна бледосиня светлина и Франческо се появи.

- Защо се върна? - го попитах аз.

- Не знам. Просто усещам нещо, което ме влече към теб, към твоя живот. Както казах, винаги съм чувствал, че имам важна цел. Предполагам, че е свързана с това време или с теб, може би. Има ли нещо, което да ни свързва?

- Ами .... - този въпрос незнайно защо ме притесни.

- Ако ти е неудобно, не ми отговаряй, но фактът, че се появих точно в твоята стая е доста красноречив.

- Не, нищо не ме притеснява. Просто се замислих. Още от вчера исках да ти кажа, колко дълбоко ме трогна твоята история. И има нещо, което може би ни свързва.

    Преди два месеца бях разбрала, че ще ставам майка. В погледа на Франческо се четеше едновременно умиление и скръб.

- А бащата на детето? - сепна се той.

- Има ли значение, щом не е тук. - кротка усмивка се появи на лицето ми. Отдавна се бях примирила с факта, че ще отгледам детето си сама.

- Съжалявам. Може ли? - ръцете му се спряха точно преди да кимна удобрително. Обратно на очакването ми да усетя студен полъх, щом духът сложи ръцете си на корема ми, усетих мека топлина и изведнъж цялото ми напрежение се изпари. Пред очите ми се появиха картини на места, които не бях посещавала: мостове и сгради с изкусни декорации, тесни улички с цветя по первазите на прозорците, una bella innamorata coppia vicino il fiume*.

- Предполагам това бяха твои спомени? - попитах аз след секунда.

- И тези на Бела ....

    Цялата болка в очите му ме караше да го чувствам така близък и безобиден. Той остана при мен цяла нощ и разговаряхме. Беше просто magico да видиш как две толкова далечни епохи се сливат, преплитат и опознават една друга. Неусетно съм заспала, а когато се събудих на сутринта, знаех, че ни предстои да изживеем нещо неповторимо.

    Всяка вечер Франческо идваше при мен, за да ми прави компания. Постепенно започна да се поява и през деня, докато бях на работа или докато се разхождам в парка. Тогава нямаше как да разговарям с него, но компанията му ми харесваше. Когато тръгнах на пазар за бебето, той ми помагаше с избора, вечер като се прибирах ме пазеше по тъмните улички, а у дома разговаряхме с часове и се смеехме. Той се превърна във важна част от моето битие, добър приятел и спътник. Него го правеше щастлив фактът, че отново участва в живота на някого и се чувтства полезен. Научих толкова много не само за неговото време, но и за нещата, които е видял. Всичко отминаваше бързо и леко в "присъствието" на Франческо. Не веднъж се опитахме да уловим веселите моменти с фотоапарат или камера, но все несполучливо. За това стигнахме до извода, че решението е повече от елементарно и забавно: водни боички. Никога не ме е бивало в рисуването на хора, но с направленията и желанието на Делини, създадохме няколко прекрасни произведения на изкуството. С тях украсихме стаята на мъничкото човече, което щеше да се появи на бял свят скоро. Загледани в тях, обсъждахме имена за детето и неговото бъдеще.

- Не се безпокой, винаги ще съм тук, близо до вас. Ще ви пазя и закрилям. - непрекъснато ме успокояваше и ми вдъхваше сили той.

- Не съм се и съмнявала. - не излъгах аз. Но знаех, че нещо предстои. Знаеше го и той. С предстоящото раждане и двамата чувствахме, че целта на неговото съществуване приближава. Обещахме си, че няма да забравим последните месеци. Месеци, в които аз се нуждаех от подкрепа, а Франческо - от втори шанс.

    Човек запомня и най-малката подробност, от деня, в който се е родило детето му. Но този ден бе различен за мен. В първият момент, в който прегърнах дъщеричката си, сякаш целият свят спря да се върти, сякаш този миг се удължи само и само за да мога да се насладя възможно най-много на създанието в ръцете ми. Тя беше толкова мъничка и перфектна - с русоляви коси, къси пръстчета с миниатюрни ноктенца и усмивка, широка колкото цялото й личице. Но най-приказното в нея бяха очите й. Те светеха като зелени рубини и поглъщаха любопитно всяка фигура и движение в стаята.

- Изабела. Това е името й, Франческо. Пасва й като на свинче звънче. - въпреки, че се засмяхме, забелязах сълзите в очите му. И двамата виждахме дъщерята на Бела.

- Прекрасна е. - каза той, точно преди лекарят да влезе в стаята.

- Опасявам се, че имам малко обезпокоителни новини. Според изследванията, се е появила емболия. Това е тромб, който се движи из кръвоносните съдове. Опасността зависи от степента на големината му. Докато е в болницата, ще я държим под наблюдение.

- Какво значи това?! Ако възникне проблем, ще можете да я спасите, нали!? - изпаднах в паника аз.

- Не сме сигурни, госпожо. Сега всичко зависи от следващите 3 часа. Съжалявам.

Вратата се затвори и с Франческо останахме загледани в Изабела.

- Не мога да я загубя, не мога да живея без нея, Франческо!

- Няма от какво да се притесняваш. Обещах ти, че нищо няма да ви се случи и смятам да удържа на думата си. - виждах решителността в очите му, когато той се доближи до нас. - Изабела, ти бе моята цел, моята мъничка сладка цел. - една сълза се търкулна по бузата му. - Е, la mia ragazza, предполагам нашето приключение свършва тук. За мен беше истинско удоволствие да познавам силна жена като теб.

    Усетих онзи топъл полъх, когато той прокара пръсти през косата ми и ме целуна по челото.

- Удоволствието бе изцяло мое, Франческо Делини, да познавам изключителен мъж като теб. Не мисля, че можех да се справя сама. Ти ще останеш един от най-важните .... хора, в моя живот. Ti amo.

- Ti amo. А с Вас, млада госпожице, мисля, че ще сме по-близки, от колкото предполагате. Довиждане, Изабела. Довиждане, mi amore, благодаря за всичко. - той свали шапката си и се поклони дълбоко и грациозно.

    Бледосиньото сияние се превърна в мек червеникав блясък. С усмивка той положи ръце върху дребните раменца на Изабела. В ярка светлина се смали до дребна искряща точка, която погъделичка момиченцето ми по нослето и изчезна с тихо жужене. А Изабела продължи все така спокойно да спи в ръцете ми.

    След час дойде лекарят и ми съобщи, че опасността е преминала. Зелените очички на дъщеря ми бяха така живи и пленителни. А в гърдите и туптеше мъничко смело сърчице, в което силно искреше една точица.

* * * *

    Дори след години, в знак на благодарност и почит, всяка вечер с Изабела сядахме в центъра на стаята на люлеещия се стол и гледахме към картините, окачени на стената. Вместо приказки за лека нощ, аз разказвах на дъщеря си за един велик човек на име Франческо Делини.

*una bella innamorata coppia vicino il fiume - една красиво влюбена двойка близо до реката

Когато делфините плачат ©

  „Каква прекрасна нощ!”, помисли си капитанът. След толкова години така и не му омръзна да се взира вечер в луната и бебчетата й. Малките светещи точки на фона на черната бездна винаги му напомняха за вкъщи. Когато децата му си играеха вечер на верандата, а съпругата му готвеше в кухнята, той сядаше в хамака си с чаша ром и четеше легенди за морето, гледайки звездите. Тези времена му бяха скъпи, но сега беше друго. И как се стигна до тук? Погледна светещия фенер. Бризът танцуваше с пламъчето му. И капитанът се гмурна в спомените си.
  - Елза! Ела да прочетеш! Знам, че ще ти хареса! – чу се развълнуваният глас на съпруга й през прозорчето. Елза остави цветята на масата и излезе на верандата. – Виж какво пише тук! „Делфините плачат. И нощем можеш да ги чуеш. В тихият плисък на вълните, ако се заслушаш и сърцето ти е чисто, можеш да чуеш жалния им стон.” Не е ли удивително!
  - Едуард, знаеш колко много обичам легендите ти за делфините. Но наистина ли смяташ, че е възможно?
  - Не знам, но помни ми думите, скъпа моя, някой ден ще разберем.
  Ето как се озова сред вълните. Децата пораснаха, жена му почина и той нямаше какво да губи. Седем години вече плаваше из открито море с малък екипаж от трима стари приятели. Беше намерил продължението на любимата легенда на Елза няколко седмици след смъртта й. Но на гръцки. Трябваха му месеци за да я преведе, тъй като не намери човек, който да се съгласи да го стори. Явно нещо ги плашеше. „Но малцина са тези, върнали се у дома. Непредвидимо става морето, объркан става мореплавателят сред своите и сред мъката им. Според не една легенда, делфините са загинали моряци. Техният баща - океанът - се грижи за децата си и след смъртта им. Но един път на всеки 10 години нощем носталгията по миналия живот и по дома взимаше връх над всички други техни чувства. Тогава те плачат. Тогава делфините плачат. И за да направи децата си щастливи, океанът моли луната те да стигнат до сушата, ходейки по нейната пътека във водата. Ала погледът на злонамерен смъртен в момент, в който луната разкрива изцяло голата си магия, предизвиква яростта на бащата и поражда гнева му. А злонамерието е относително понятие за него.” Капитанът се надяваше, че когато моментът дойде, ще се окаже достоен да зърне магията. Той дори копнееше да се превърне в едно от децата на океана. На същото мнение бяха и приятелите му. Затова те чакаха вече седем години да чуят мелодията, изваяна  от плача на делфините. Никога не е късно за ново начало. А тяхното щеше да бъде специално. И незабравимо.
  Едуард погледна отново звездите. Тук те не бяха просто безкрайни, а вечни. И някак по-ярки тази вечер. Отдавна беше разбрал, че търпението му ще бъде подложено на изпитание. Но тази нощ щеше да бъде и възнаградено. Всички бяха в каютите си, когато отвън се чу шум. Започна тихо и равномерно. Появи се още един по-бавен. Още един по-дълбок. И още един .... и още един .... Докато накрая не се сляха в сякаш несъществуваща мелодия. Хиляди стонове, преливащи в по-бърз ритъм, обгърнаха кораба. Водата се разбунтува, моряците и капитанът, излезли вече на палубата, видяха стотици перки. Делфините подскачаха около коритото, погледите им преценяваха хората и плачеха. Продължаваха да ронят горчиви сълзи за отминалото време и сълзи от радост за няколкото минути, в които ще докоснат предишната си майка земя. Сред тях изведнъж започна да се оформя стройна човешка фигура от пяна. Появи се лице на стар, но вдъхващ сила и респект мъж. Океанът бе дошъл да определи намеренията на моряците. Тези четири секунди се сториха на капитана по-дълги от всичките години, които бе изкарал в морето, когато чу следните думи:  „Всичко с времето си. Вие сте тук с добро!”. Фигурата изчезна.  Делфините се отдалечиха и се запътиха към пътеката. В момента, в който лунната светлина ги окъпеше, те се издигаха над водата и стъпваха на далечния островен бряг в човешка форма, коленичеха, целуваха го и се скриваха в сенките. А онемелите моряци гледаха дълго след тях.
  Когато делфините плачат и луната осветява пътя им, една от магиите на живота се извършва по приказен начин.

  Песничка за вдъхновение с любов

Earth and Water ©

                                                              I

Живя някога един пекар. Той бе решил да се премести далеч от всички в една малка горичка, където е приказно спокойно. Сутрин, докато приготвяше кифличките, птиците пееха на прозореца му; на обяд, докато биеше сметаната, сърните пиеха вода от чешмата му; вечер докато си приготвяше чая, катеричките отмъкваха по бучка захар и се запътваха към хралупата си. Хора от седем планини, седем гори и седем реки отвъд идваха да си купуват кифлички от "Сладкарничката на Пога". Славата им се стелеше навред.
Един слънчев ден Пога отиде до езерото край пещерата с кошница кифлички и одеяло - добрия майстор винаги се нуждае и от заслужена почивка. Седейки на брега на езерото забеляза женски силует под водопада. Нежната фигура се виждаше трудно, но дори така личеше всяка извивка на тялото й. По гърба и се спускаха дълги руси къдрици, кожата й беше бяла като мляко, а на кръста си имаше татуировка, изписана на непознат език - четири бледо сини символа. Омагьосан от красотата й, Пога тръгна към нея, но щом стъпи в езерото и водните кръгчета достигнаха девойката, тя се обърна стреснато и изчезна. Ала картината се запечата в съзнанието на мъжа и той цяла нощ се чуди как да не изплаши непознатата. Затова стана рано сутринта, отиде до гората, намери най-ароматните билки и най-сладките корени и се прибра. Запретна ръкави и приготви божествени кифлички, сложи ги в прекрасна кошница с венец от най-ароматните цветя и закачи мъничка бележка с надпис "Скромен подкуп за новото запознанство". Дълги часове чака докато види фигурата й под водните пръски. Уверено закрачи към брега и остави своя подарък до езерото, след което се прибра. Като човек, живеещ сам, имаше огромно търпение, затова реши да изчака до другия ден, за да разбере дали е имал ефект подходът му.
Не беше трудно да се забележи отдалеч това, което стоеше на брега на езерото на следващата сутрин - четири стъклени кълба, във всяко от които плуваше по една пъстроцветна рибка. А до тях имаше навита на руло бележка със синя панделка, в която с изискан почерк беше написано "Благодарности за подаръка. След четири денонощия". Вълнение изпълни пекаря и той побърза да прибере рибките вкъщи. Но докато вървеше се спъна и замалко не счупи едното от кълбата.
- Внимавай да не ни изтървеш! - чуха се четири тънки като песен гласчета.  - Не ще оцелеем дълго без вода!
- Вие говорите? Тогава може би ще можете да ми кажете нещо за жената, която ви остави на брега? - с нескрито щастие попита Пога.
- Не можем, но можем да ти кажем ние за какво сме .... ако ти е толкова интересно, колкото господарката ни, разбира се. - с кикот отвърнаха рибките и продължиха след утвърдителното кимане на пекаря. - Ние сме богатство голямо, носим щастие всекиму, изпълняваме желанията на онези с чисти сърца и добри намерения. Имаш четири дни, докато нашата господарка не дойде да се запознае с теб, използвай ни разумно, за да можеш да я спечелиш. Но помни - никой не е успял да я впечатли досега.
Последните думи на рибките малко разтревожиха Пога, но той беше твърдо решен да омае непознатата. Затова като се прибра, веднага се захвана да готви. Ароматът на вкусотии като меденки  поръсени със сусам, торта, залята с кленов сироп и още много други се разнесе из цялата къща.
- Това ухае приятно, дай ни, моля, да опитаме ни дай! - замолиха се жарко рибките. - Божествени води, това е изумително! По-вкусно нещо не сме опитвали! Искаме още! Знаем, че можеш ОЩЕ! СГОТВИ ОЩЕ!
Мотивиран от водните същества, Пога изкара четири дена в пекарната си сътворявайки нови и нови чудновати вкусотии. Вдъхновен от красотата на девойката от водопада, той приготви ненадминати сладкиши и бисквити. И когато най-накрая настъпи моментът, той сложи най-хубавата покривка, най-лъскавите прибори за хранене и най-меките възглавници на столовете, които имаше. Запали четири ароматни свещи и зачака пристигането на непознатата.
След няколко напрегнати часа, влажен вятър задуха в къщата, дърветата навън започнаха да шептят и вратата на пекарната се отвори. В първия момент Пога успя да различи само очертанията на фигурата - нежни женствени ръце, елегантни крака с изтънчена походка и разпиляни коси, волно падащи по раменете.
- Аз съм Кайя. Кайя Кристалзия. Приятно ми е да се запознаем. - гласът й беше меден като пчелна пита и мек като гъши пух. Мелодията му отекваше във всяко кътче на мозъка и оставяше вечен спомен като че е късче от рая.
- Привет, О, Господарке на Капчиците и Повелителко на Струйките! Стъпвате в достоен дом! Нека престоят ви бъде задоволителен!
- Надявам се да мога да се доверя на преценката на помощниците си, добри човече. - изрече сякаш уверена в истинността на думите си Кайя.
- Мисля, че даже ще надмине очакванията Ви, господарке. Аз съм Пога Кресант, господарят на този дом. - особено силно подчерта той последните си думи.
Едва сега опомнил се от смайването си, Пога се поклони елегантно, целуна ръката на дамата и й показа пътя към масата, където с едно бързо движение я настани на стола й. В следващият момент вече наливаше виното му от къпини и сипваше ястията, които беше приготвил.
- Изтънчен вкус има Господарят, Повелителко! Уверете се! Хапнете! ....

" Хапнете Вий, се не колебайте,
ще се върнете и отново ще искате.
И миг повеч не нехайте,
по два сладкиша в ръка ще стискате.


Не ще намерите по-умел готвач
и в седемте водоема да тръсите.
Не е той прост продавач -
гледа си винаги в пръстите.


Че прави това със любов
и влага старателно пристрастие,
на всичко е той напълно готов
да намери истинското щастие."

- Не съм ги учил на това, - засмя се Пога. - но трябва да Ви предупредя, че не Ви лъжат.
- Впечатлена съм още от даровете, които ми бяхте оставил. Обикновено другите ползват рибките, за да си пожелаят превъзходен дворец, скъпи дрехи и бижута, с които да ме впечатлят, рокли и огърлици, които да ми подарят. Но Вие не сте го направил. Защо? - попита тя.
- За какво да се правя на нещо, което не съм? Ако желая да спечеля сърцето Ви, ще го направя самият аз, не скъпоценности или фалшива помпозност. Пекар - това съм аз. Ако не е достатъчно за Вас, ще е достатъчно за друга дама, за която всичко това е повече от нужното.
- Изненадвате ме с самочувствието си, г-н Кресант.
- Човек трябва да оценява това, което има и да е благодарен. - побърза да отговори Пога.
- Но ме изненадахте и с друго си изказване. "Ако" желаете да спечелите сърцето ми? Не сте ли убеден в това? - продължи леко подразнена от факта, че той не е влюбен до уши, но и поблазнена от предизвикателството, Кайя.
- Та ние не се познаваме. Признавам, че съм силно запленен от външната Ви красота, но човек се влюбва в това, което е скрито за погледа.
- Хаха. Имате право. Започвам да Ви харесвам, Господарю.... - последното тя натътри с особено удоволствие, обръщайки поглед към рибките, които точно в този момент доволно похапваха вкусотии.
- Чувството е взаимно. Един танц?
- Как бих могла да откажа на подобно предложение.
Пога хвана ръката на Кайя и те се понесоха в бавен и романтичен танц под звуците на омагьосваща музика, придружена от пригласянето на рибките. Но те сякаш не танцуваха, а се рееха наоколо. Синята копринена рокля на г-ца Кристалзия правеше миниатюрни вълни, играеше си като капчици вода по стъкло, които си правят пътека надолу. Изведнъж се озоваха в гората, където шумът от дърветата и тактът на храстите придаваха специфична атмосфера.
- И така .... нека поговорим по същество. Какво сте Вие, Кайя Кристалзия? Богиня? Елф? - попита спокойно Пога.
- Доста сте директен, Пога Кресант, и моля Ви, наричайте ме просто Кайя. Но не, аз не съм нито богиня, нито елф, още по-малко фея. - явно последното определение събуди мили спомени в нея, защото се засмя невинно. - Знаете кои са четирите природни стихии, нали? Земя, вода, въздух и огън. Те символизират четирите първични потребности на човека от храна, вода, въздух и топлина. Много култури са ги включили във философските си вярвания и ги считат за източници на живота - невидимите жизнени енергии. Не са и далеч от истината. Аз, приятелю, съм просто Господарката на Водата, Повелителката на Нейната Сила, Разпределителката на Мощта й. Имам прекалено много имена, но за мен те са без значение. Аз се грижа за водата. Това е най-важното.
Пога не обели нито дума слушайки разказа, дори не се изненада. Просто хвана дамата си по-здраво през кръста и изведнъж се понесоха нагоре. Кайя, която уж трябваше да внася смут в другите, в момента нямаше дъх от изненада. Те се издигаха на платформа от вплетени корени и листа право нагоре към короните на дърветата.
- Какво съвпадение. Аз пък съм Господарят на Земята, Повелителят на Дърветата, Разпределителят на Листата им. Имам прекалено много имена, но за мен те са без значение. Аз се грижа за земята. Това е най-важното. - усмивка се появи на лицето му.
Втрещена от развоя на събитията Господарката на Водата не успя да обели и дума.
- Виждам, че успях да те объркам. Нека го представя така - живеех като човек сред хората, толкова вглъбени от себе си, че не забелязваха големите, пък камо ли малките магии около себе си. За мен това беше перфектно. Но с всеки изминал ден, наблюдавайки какви щети нанася човечеството на природата и усещайки нейната болка, ми ставаше по-тежко да водя "скрит" живот. За да не излагам на опасност другите или себе си, се преместих далеч от цивилизацията и близо до спокойствието, където живея обикновено с ежедневни проблеми и радости. По този начин мога и да се грижа за земята по-пълноценно.
- Но как .... имам впредвид, защо сме тук .... сега .... заедно?? И възможно ли е това? - смутено попитала Кайя.
- Противоположностите се привличат и често се допълват, не знаеш ли? Важен закон с по-голямо значение, от колкото му се придава. Именно заради това и искаш да ме целунеш сега. - изрече бавно и съблъзнително Пога и устните му се сляха с тези на Кайя, искра премина между тях, а Кайя просто се стопи в прегръдките на Господарят на Земята. Тези няколко секунди й се сториха като векове, векове на удоволствие и щастие, на спокойствие и сигурност.
- Предполагам, че вече не съществува вариантът "ако", Господарю? - опомни се Кайя.
- Ни най-малко.
Точно там, толкова близо до звездите и всички богове, те се заклеха във вярност един на друг и отгърнаха нова страница за съвместния си живот.

                                                                II

Докато вървяха към къщата, Кайя разпита Пога за това, как е да живееш при хората, откъде знае повече от нея за стихиите, защо е решил да живее като обикновен човек. Тогава Пога и разказа как съвсем случайно се натъкнал на Дива, Господарката на Огъня и Марик, Господарят на Въздуха, да се карат в кафене до Айфеловата кула докато бил на екскурзия в Париж. Естествено, защото хората са слепи за магията, освен ако не се вгледат прекалено усърдно (от което няма лесен път назад), единствено той забелязал кълбетата огън около ядосаната Дива и торнадото до главата на бесния Марик. Но както всяка влюбена двойка, след буреносен скандал идва и горещото сдобряване. След него Пога се представил на "колегите" си и заедно изкрали една невероятна почивка. Те му разказали всякакви подробности - как Земята и Водата са пасивните стихии или иначе казано Ин, а Огънят и Въздухът са активните - Ян. Че с Водата се асоциацират дълбоките емоции и желания, а със Земята - физическата сетивност и материалните форми. Как Огънят е проводник на живота, излъчващ енергия, а Въздухът се свързва с мисловните процеси. След което заминали за някой нов и вълнуващ град, оставяйки Пога в очакване да срещне своята любима някъде по света.
- И тъй като ние сме навсякъде, не се и съмнявах, че ще те намеря в правилния момент, Господарке моя. Но стига за мен, разкажи ми за себе си. - полюбопитства Пога.
- За разлика от вас тримата, аз не съм живяла в град или дори в село. Обитавах си необезпокоявана водите и се забавлявах с помощниците си. От време на време се намираше някой простосмъртен, когото обичах да шашкам и да му давам малко подаръци. Точно както се опитах да стресна теб. - Кайя целуна нежно ръката на Господаря си. - Не съм се и замисляла какво е да живееш с някого другиго. За това може да имаме разногласия по подобни теми. Хаха. - през смях каза тя леко притеснена от факта, че наистина не знаеше как да съжителства с .... Господар на стихия.
- Няма нужда да се притесняваш. Склонен съм на компромиси. - побърза да я успокои Пога.
- Чудесно! Тогава нека ти покажа моя живот!
Двамата се запътиха към езерото и влязоха във водата. Заплуваха към пещерата и застанаха точно под водопада. Пога се замисли, чувстваше всичко по-силно - любопитството му се изостри, любовта му към Кайя стана по-ярка и той се запита дали е от това, че най-накрая се събраха и от това, което хората свързваха с всяка една стихия. Сега и Кайя се почувства по-различно от другите пъти, в които беше влизала. Усещаше водата по-ясно, по-конкретно, всяка вълничка имаше по-точни очертаяния. А тя обожаваше когато водата се стичаше покрай ушите й и заглушаваше всичко останало. Чуваше единствено шума й. Усещаше как се пени и изгубва, появява се отново, как струите се преплитат, препускат и разбиват в скалите на дъното, играейки си на гоненица. Никога не можеше да й омръзне.
Застанали посредата, изгубени в прегръдката си, около Пога и любимата му започнаха да плуват водните духове, помощниците на Кайя, започнаха да пеят песни на езика на водата и да плетат венци от водни лилии около влюбената двойка. Един миг, но миг като за цяла вечност. След освежителната нощна баня, двамата решиха да споделят и един момент насред природата, както Пога се наслаждава на силата си. Затичаха се като деца и започнаха да се гонят край дърветата. Клоните се накланяха, за да ги скриват, листата ги милваха, корените се отдръпваха, за да не ги спънат. Залисани от играта, всяка дреха по тях се превърна в прах - конците се разпокъсаха, платовете овехтяха, сякаш са минали векове. Те тичаха из гората, както майката природа ги бе създала и допирът на вятъра до голата им кожа ги караше да се чувстват не просто жизнени, а живи. Чак тогава Кайя забеляза татуировката на Пога от вътрешната страна на прасеца му - четири кафеникавозелени символа.
- Какво е това? - попита го тя. - И ти си си направил татуировка? Какво пише?
- Хаха, наивна моя, ние сме родени с тях. Те са символите ни за Господари на стихиите. Всеки от нас има. Просто са толкова древни, че никой не може да ги разпознае. Толкова древни, че ти си си създала по-скорошен спомен за своята и за това, как си си я направила.
- Започвам да ти завиждам, че си се срещнал с Марик и Дива, знаеш толкова неща! Нека се приберем, да легнем пред камината върху някоя завивка и да ми разкажеш всичко!
- Щом ти е интересно, някой ден даже може да ги потърсим. Имаме толкова много време на разположение.
Ето как Пога примами Кайя към домашния живот. Всяка вечер те лягаха до камината, по телата им си играеха отраженията на пламъците и с по чаша ароматно вино в ръка, си разказваха за живота досега един без друг. Нито един от  двамата не се съмняваше, че винаги им е липсвало нещото, което откриха един в друг - внимание и истинска любов.



                                               TO BE CONTINUED? ....