„Каква прекрасна нощ!”, помисли си капитанът. След толкова години така и не му омръзна да се взира вечер в луната и бебчетата й. Малките светещи точки на фона на черната бездна винаги му напомняха за вкъщи. Когато децата му си играеха вечер на верандата, а съпругата му готвеше в кухнята, той сядаше в хамака си с чаша ром и четеше легенди за морето, гледайки звездите. Тези времена му бяха скъпи, но сега беше друго. И как се стигна до тук? Погледна светещия фенер. Бризът танцуваше с пламъчето му. И капитанът се гмурна в спомените си.
- Елза! Ела да прочетеш! Знам, че ще ти хареса! – чу се развълнуваният глас на съпруга й през прозорчето. Елза остави цветята на масата и излезе на верандата. – Виж какво пише тук! „Делфините плачат. И нощем можеш да ги чуеш. В тихият плисък на вълните, ако се заслушаш и сърцето ти е чисто, можеш да чуеш жалния им стон.” Не е ли удивително!
- Едуард, знаеш колко много обичам легендите ти за делфините. Но наистина ли смяташ, че е възможно?
- Не знам, но помни ми думите, скъпа моя, някой ден ще разберем.
Ето как се озова сред вълните. Децата пораснаха, жена му почина и той нямаше какво да губи. Седем години вече плаваше из открито море с малък екипаж от трима стари приятели. Беше намерил продължението на любимата легенда на Елза няколко седмици след смъртта й. Но на гръцки. Трябваха му месеци за да я преведе, тъй като не намери човек, който да се съгласи да го стори. Явно нещо ги плашеше. „Но малцина са тези, върнали се у дома. Непредвидимо става морето, объркан става мореплавателят сред своите и сред мъката им. Според не една легенда, делфините са загинали моряци. Техният баща - океанът - се грижи за децата си и след смъртта им. Но един път на всеки 10 години нощем носталгията по миналия живот и по дома взимаше връх над всички други техни чувства. Тогава те плачат. Тогава делфините плачат. И за да направи децата си щастливи, океанът моли луната те да стигнат до сушата, ходейки по нейната пътека във водата. Ала погледът на злонамерен смъртен в момент, в който луната разкрива изцяло голата си магия, предизвиква яростта на бащата и поражда гнева му. А злонамерието е относително понятие за него.” Капитанът се надяваше, че когато моментът дойде, ще се окаже достоен да зърне магията. Той дори копнееше да се превърне в едно от децата на океана. На същото мнение бяха и приятелите му. Затова те чакаха вече седем години да чуят мелодията, изваяна от плача на делфините. Никога не е късно за ново начало. А тяхното щеше да бъде специално. И незабравимо.
Едуард погледна отново звездите. Тук те не бяха просто безкрайни, а вечни. И някак по-ярки тази вечер. Отдавна беше разбрал, че търпението му ще бъде подложено на изпитание. Но тази нощ щеше да бъде и възнаградено. Всички бяха в каютите си, когато отвън се чу шум. Започна тихо и равномерно. Появи се още един по-бавен. Още един по-дълбок. И още един .... и още един .... Докато накрая не се сляха в сякаш несъществуваща мелодия. Хиляди стонове, преливащи в по-бърз ритъм, обгърнаха кораба. Водата се разбунтува, моряците и капитанът, излезли вече на палубата, видяха стотици перки. Делфините подскачаха около коритото, погледите им преценяваха хората и плачеха. Продължаваха да ронят горчиви сълзи за отминалото време и сълзи от радост за няколкото минути, в които ще докоснат предишната си майка земя. Сред тях изведнъж започна да се оформя стройна човешка фигура от пяна. Появи се лице на стар, но вдъхващ сила и респект мъж. Океанът бе дошъл да определи намеренията на моряците. Тези четири секунди се сториха на капитана по-дълги от всичките години, които бе изкарал в морето, когато чу следните думи: „Всичко с времето си. Вие сте тук с добро!”. Фигурата изчезна. Делфините се отдалечиха и се запътиха към пътеката. В момента, в който лунната светлина ги окъпеше, те се издигаха над водата и стъпваха на далечния островен бряг в човешка форма, коленичеха, целуваха го и се скриваха в сенките. А онемелите моряци гледаха дълго след тях.
Когато делфините плачат и луната осветява пътя им, една от магиите на живота се извършва по приказен начин.
Песничка за вдъхновение с любов
3 март 2011 г.
2 март 2011 г.
Earth and Water ©
I
Живя някога един пекар. Той бе решил да се премести далеч от всички в една малка горичка, където е приказно спокойно. Сутрин, докато приготвяше кифличките, птиците пееха на прозореца му; на обяд, докато биеше сметаната, сърните пиеха вода от чешмата му; вечер докато си приготвяше чая, катеричките отмъкваха по бучка захар и се запътваха към хралупата си. Хора от седем планини, седем гори и седем реки отвъд идваха да си купуват кифлички от "Сладкарничката на Пога". Славата им се стелеше навред.
Един слънчев ден Пога отиде до езерото край пещерата с кошница кифлички и одеяло - добрия майстор винаги се нуждае и от заслужена почивка. Седейки на брега на езерото забеляза женски силует под водопада. Нежната фигура се виждаше трудно, но дори така личеше всяка извивка на тялото й. По гърба и се спускаха дълги руси къдрици, кожата й беше бяла като мляко, а на кръста си имаше татуировка, изписана на непознат език - четири бледо сини символа. Омагьосан от красотата й, Пога тръгна към нея, но щом стъпи в езерото и водните кръгчета достигнаха девойката, тя се обърна стреснато и изчезна. Ала картината се запечата в съзнанието на мъжа и той цяла нощ се чуди как да не изплаши непознатата. Затова стана рано сутринта, отиде до гората, намери най-ароматните билки и най-сладките корени и се прибра. Запретна ръкави и приготви божествени кифлички, сложи ги в прекрасна кошница с венец от най-ароматните цветя и закачи мъничка бележка с надпис "Скромен подкуп за новото запознанство". Дълги часове чака докато види фигурата й под водните пръски. Уверено закрачи към брега и остави своя подарък до езерото, след което се прибра. Като човек, живеещ сам, имаше огромно търпение, затова реши да изчака до другия ден, за да разбере дали е имал ефект подходът му.
Не беше трудно да се забележи отдалеч това, което стоеше на брега на езерото на следващата сутрин - четири стъклени кълба, във всяко от които плуваше по една пъстроцветна рибка. А до тях имаше навита на руло бележка със синя панделка, в която с изискан почерк беше написано "Благодарности за подаръка. След четири денонощия". Вълнение изпълни пекаря и той побърза да прибере рибките вкъщи. Но докато вървеше се спъна и замалко не счупи едното от кълбата.
- Внимавай да не ни изтървеш! - чуха се четири тънки като песен гласчета. - Не ще оцелеем дълго без вода!
- Вие говорите? Тогава може би ще можете да ми кажете нещо за жената, която ви остави на брега? - с нескрито щастие попита Пога.
- Не можем, но можем да ти кажем ние за какво сме .... ако ти е толкова интересно, колкото господарката ни, разбира се. - с кикот отвърнаха рибките и продължиха след утвърдителното кимане на пекаря. - Ние сме богатство голямо, носим щастие всекиму, изпълняваме желанията на онези с чисти сърца и добри намерения. Имаш четири дни, докато нашата господарка не дойде да се запознае с теб, използвай ни разумно, за да можеш да я спечелиш. Но помни - никой не е успял да я впечатли досега.
Последните думи на рибките малко разтревожиха Пога, но той беше твърдо решен да омае непознатата. Затова като се прибра, веднага се захвана да готви. Ароматът на вкусотии като меденки поръсени със сусам, торта, залята с кленов сироп и още много други се разнесе из цялата къща.
- Това ухае приятно, дай ни, моля, да опитаме ни дай! - замолиха се жарко рибките. - Божествени води, това е изумително! По-вкусно нещо не сме опитвали! Искаме още! Знаем, че можеш ОЩЕ! СГОТВИ ОЩЕ!
Мотивиран от водните същества, Пога изкара четири дена в пекарната си сътворявайки нови и нови чудновати вкусотии. Вдъхновен от красотата на девойката от водопада, той приготви ненадминати сладкиши и бисквити. И когато най-накрая настъпи моментът, той сложи най-хубавата покривка, най-лъскавите прибори за хранене и най-меките възглавници на столовете, които имаше. Запали четири ароматни свещи и зачака пристигането на непознатата.
След няколко напрегнати часа, влажен вятър задуха в къщата, дърветата навън започнаха да шептят и вратата на пекарната се отвори. В първия момент Пога успя да различи само очертанията на фигурата - нежни женствени ръце, елегантни крака с изтънчена походка и разпиляни коси, волно падащи по раменете.
- Аз съм Кайя. Кайя Кристалзия. Приятно ми е да се запознаем. - гласът й беше меден като пчелна пита и мек като гъши пух. Мелодията му отекваше във всяко кътче на мозъка и оставяше вечен спомен като че е късче от рая.
- Привет, О, Господарке на Капчиците и Повелителко на Струйките! Стъпвате в достоен дом! Нека престоят ви бъде задоволителен!
- Надявам се да мога да се доверя на преценката на помощниците си, добри човече. - изрече сякаш уверена в истинността на думите си Кайя.
- Мисля, че даже ще надмине очакванията Ви, господарке. Аз съм Пога Кресант, господарят на този дом. - особено силно подчерта той последните си думи.
Едва сега опомнил се от смайването си, Пога се поклони елегантно, целуна ръката на дамата и й показа пътя към масата, където с едно бързо движение я настани на стола й. В следващият момент вече наливаше виното му от къпини и сипваше ястията, които беше приготвил.
- Изтънчен вкус има Господарят, Повелителко! Уверете се! Хапнете! ....
" Хапнете Вий, се не колебайте,
ще се върнете и отново ще искате.
И миг повеч не нехайте,
по два сладкиша в ръка ще стискате.
Не ще намерите по-умел готвач
и в седемте водоема да тръсите.
Не е той прост продавач -
гледа си винаги в пръстите.
Че прави това със любов
и влага старателно пристрастие,
на всичко е той напълно готов
да намери истинското щастие."
- Не съм ги учил на това, - засмя се Пога. - но трябва да Ви предупредя, че не Ви лъжат.
- Впечатлена съм още от даровете, които ми бяхте оставил. Обикновено другите ползват рибките, за да си пожелаят превъзходен дворец, скъпи дрехи и бижута, с които да ме впечатлят, рокли и огърлици, които да ми подарят. Но Вие не сте го направил. Защо? - попита тя.
- За какво да се правя на нещо, което не съм? Ако желая да спечеля сърцето Ви, ще го направя самият аз, не скъпоценности или фалшива помпозност. Пекар - това съм аз. Ако не е достатъчно за Вас, ще е достатъчно за друга дама, за която всичко това е повече от нужното.
- Изненадвате ме с самочувствието си, г-н Кресант.
- Човек трябва да оценява това, което има и да е благодарен. - побърза да отговори Пога.
- Но ме изненадахте и с друго си изказване. "Ако" желаете да спечелите сърцето ми? Не сте ли убеден в това? - продължи леко подразнена от факта, че той не е влюбен до уши, но и поблазнена от предизвикателството, Кайя.
- Та ние не се познаваме. Признавам, че съм силно запленен от външната Ви красота, но човек се влюбва в това, което е скрито за погледа.
- Хаха. Имате право. Започвам да Ви харесвам, Господарю.... - последното тя натътри с особено удоволствие, обръщайки поглед към рибките, които точно в този момент доволно похапваха вкусотии.
- Чувството е взаимно. Един танц?
- Как бих могла да откажа на подобно предложение.
Пога хвана ръката на Кайя и те се понесоха в бавен и романтичен танц под звуците на омагьосваща музика, придружена от пригласянето на рибките. Но те сякаш не танцуваха, а се рееха наоколо. Синята копринена рокля на г-ца Кристалзия правеше миниатюрни вълни, играеше си като капчици вода по стъкло, които си правят пътека надолу. Изведнъж се озоваха в гората, където шумът от дърветата и тактът на храстите придаваха специфична атмосфера.
- И така .... нека поговорим по същество. Какво сте Вие, Кайя Кристалзия? Богиня? Елф? - попита спокойно Пога.
- Доста сте директен, Пога Кресант, и моля Ви, наричайте ме просто Кайя. Но не, аз не съм нито богиня, нито елф, още по-малко фея. - явно последното определение събуди мили спомени в нея, защото се засмя невинно. - Знаете кои са четирите природни стихии, нали? Земя, вода, въздух и огън. Те символизират четирите първични потребности на човека от храна, вода, въздух и топлина. Много култури са ги включили във философските си вярвания и ги считат за източници на живота - невидимите жизнени енергии. Не са и далеч от истината. Аз, приятелю, съм просто Господарката на Водата, Повелителката на Нейната Сила, Разпределителката на Мощта й. Имам прекалено много имена, но за мен те са без значение. Аз се грижа за водата. Това е най-важното.
Пога не обели нито дума слушайки разказа, дори не се изненада. Просто хвана дамата си по-здраво през кръста и изведнъж се понесоха нагоре. Кайя, която уж трябваше да внася смут в другите, в момента нямаше дъх от изненада. Те се издигаха на платформа от вплетени корени и листа право нагоре към короните на дърветата.
- Какво съвпадение. Аз пък съм Господарят на Земята, Повелителят на Дърветата, Разпределителят на Листата им. Имам прекалено много имена, но за мен те са без значение. Аз се грижа за земята. Това е най-важното. - усмивка се появи на лицето му.
Втрещена от развоя на събитията Господарката на Водата не успя да обели и дума.
- Виждам, че успях да те объркам. Нека го представя така - живеех като човек сред хората, толкова вглъбени от себе си, че не забелязваха големите, пък камо ли малките магии около себе си. За мен това беше перфектно. Но с всеки изминал ден, наблюдавайки какви щети нанася човечеството на природата и усещайки нейната болка, ми ставаше по-тежко да водя "скрит" живот. За да не излагам на опасност другите или себе си, се преместих далеч от цивилизацията и близо до спокойствието, където живея обикновено с ежедневни проблеми и радости. По този начин мога и да се грижа за земята по-пълноценно.
- Но как .... имам впредвид, защо сме тук .... сега .... заедно?? И възможно ли е това? - смутено попитала Кайя.
- Противоположностите се привличат и често се допълват, не знаеш ли? Важен закон с по-голямо значение, от колкото му се придава. Именно заради това и искаш да ме целунеш сега. - изрече бавно и съблъзнително Пога и устните му се сляха с тези на Кайя, искра премина между тях, а Кайя просто се стопи в прегръдките на Господарят на Земята. Тези няколко секунди й се сториха като векове, векове на удоволствие и щастие, на спокойствие и сигурност.
- Предполагам, че вече не съществува вариантът "ако", Господарю? - опомни се Кайя.
- Ни най-малко.
Точно там, толкова близо до звездите и всички богове, те се заклеха във вярност един на друг и отгърнаха нова страница за съвместния си живот.
II
Докато вървяха към къщата, Кайя разпита Пога за това, как е да живееш при хората, откъде знае повече от нея за стихиите, защо е решил да живее като обикновен човек. Тогава Пога и разказа как съвсем случайно се натъкнал на Дива, Господарката на Огъня и Марик, Господарят на Въздуха, да се карат в кафене до Айфеловата кула докато бил на екскурзия в Париж. Естествено, защото хората са слепи за магията, освен ако не се вгледат прекалено усърдно (от което няма лесен път назад), единствено той забелязал кълбетата огън около ядосаната Дива и торнадото до главата на бесния Марик. Но както всяка влюбена двойка, след буреносен скандал идва и горещото сдобряване. След него Пога се представил на "колегите" си и заедно изкрали една невероятна почивка. Те му разказали всякакви подробности - как Земята и Водата са пасивните стихии или иначе казано Ин, а Огънят и Въздухът са активните - Ян. Че с Водата се асоциацират дълбоките емоции и желания, а със Земята - физическата сетивност и материалните форми. Как Огънят е проводник на живота, излъчващ енергия, а Въздухът се свързва с мисловните процеси. След което заминали за някой нов и вълнуващ град, оставяйки Пога в очакване да срещне своята любима някъде по света.
- И тъй като ние сме навсякъде, не се и съмнявах, че ще те намеря в правилния момент, Господарке моя. Но стига за мен, разкажи ми за себе си. - полюбопитства Пога.
- За разлика от вас тримата, аз не съм живяла в град или дори в село. Обитавах си необезпокоявана водите и се забавлявах с помощниците си. От време на време се намираше някой простосмъртен, когото обичах да шашкам и да му давам малко подаръци. Точно както се опитах да стресна теб. - Кайя целуна нежно ръката на Господаря си. - Не съм се и замисляла какво е да живееш с някого другиго. За това може да имаме разногласия по подобни теми. Хаха. - през смях каза тя леко притеснена от факта, че наистина не знаеше как да съжителства с .... Господар на стихия.
- Няма нужда да се притесняваш. Склонен съм на компромиси. - побърза да я успокои Пога.
- Чудесно! Тогава нека ти покажа моя живот!
Двамата се запътиха към езерото и влязоха във водата. Заплуваха към пещерата и застанаха точно под водопада. Пога се замисли, чувстваше всичко по-силно - любопитството му се изостри, любовта му към Кайя стана по-ярка и той се запита дали е от това, че най-накрая се събраха и от това, което хората свързваха с всяка една стихия. Сега и Кайя се почувства по-различно от другите пъти, в които беше влизала. Усещаше водата по-ясно, по-конкретно, всяка вълничка имаше по-точни очертаяния. А тя обожаваше когато водата се стичаше покрай ушите й и заглушаваше всичко останало. Чуваше единствено шума й. Усещаше как се пени и изгубва, появява се отново, как струите се преплитат, препускат и разбиват в скалите на дъното, играейки си на гоненица. Никога не можеше да й омръзне.
Застанали посредата, изгубени в прегръдката си, около Пога и любимата му започнаха да плуват водните духове, помощниците на Кайя, започнаха да пеят песни на езика на водата и да плетат венци от водни лилии около влюбената двойка. Един миг, но миг като за цяла вечност. След освежителната нощна баня, двамата решиха да споделят и един момент насред природата, както Пога се наслаждава на силата си. Затичаха се като деца и започнаха да се гонят край дърветата. Клоните се накланяха, за да ги скриват, листата ги милваха, корените се отдръпваха, за да не ги спънат. Залисани от играта, всяка дреха по тях се превърна в прах - конците се разпокъсаха, платовете овехтяха, сякаш са минали векове. Те тичаха из гората, както майката природа ги бе създала и допирът на вятъра до голата им кожа ги караше да се чувстват не просто жизнени, а живи. Чак тогава Кайя забеляза татуировката на Пога от вътрешната страна на прасеца му - четири кафеникавозелени символа.
- Какво е това? - попита го тя. - И ти си си направил татуировка? Какво пише?
- Хаха, наивна моя, ние сме родени с тях. Те са символите ни за Господари на стихиите. Всеки от нас има. Просто са толкова древни, че никой не може да ги разпознае. Толкова древни, че ти си си създала по-скорошен спомен за своята и за това, как си си я направила.
- Започвам да ти завиждам, че си се срещнал с Марик и Дива, знаеш толкова неща! Нека се приберем, да легнем пред камината върху някоя завивка и да ми разкажеш всичко!
- Щом ти е интересно, някой ден даже може да ги потърсим. Имаме толкова много време на разположение.
Ето как Пога примами Кайя към домашния живот. Всяка вечер те лягаха до камината, по телата им си играеха отраженията на пламъците и с по чаша ароматно вино в ръка, си разказваха за живота досега един без друг. Нито един от двамата не се съмняваше, че винаги им е липсвало нещото, което откриха един в друг - внимание и истинска любов.
TO BE CONTINUED? ....
Живя някога един пекар. Той бе решил да се премести далеч от всички в една малка горичка, където е приказно спокойно. Сутрин, докато приготвяше кифличките, птиците пееха на прозореца му; на обяд, докато биеше сметаната, сърните пиеха вода от чешмата му; вечер докато си приготвяше чая, катеричките отмъкваха по бучка захар и се запътваха към хралупата си. Хора от седем планини, седем гори и седем реки отвъд идваха да си купуват кифлички от "Сладкарничката на Пога". Славата им се стелеше навред.
Един слънчев ден Пога отиде до езерото край пещерата с кошница кифлички и одеяло - добрия майстор винаги се нуждае и от заслужена почивка. Седейки на брега на езерото забеляза женски силует под водопада. Нежната фигура се виждаше трудно, но дори така личеше всяка извивка на тялото й. По гърба и се спускаха дълги руси къдрици, кожата й беше бяла като мляко, а на кръста си имаше татуировка, изписана на непознат език - четири бледо сини символа. Омагьосан от красотата й, Пога тръгна към нея, но щом стъпи в езерото и водните кръгчета достигнаха девойката, тя се обърна стреснато и изчезна. Ала картината се запечата в съзнанието на мъжа и той цяла нощ се чуди как да не изплаши непознатата. Затова стана рано сутринта, отиде до гората, намери най-ароматните билки и най-сладките корени и се прибра. Запретна ръкави и приготви божествени кифлички, сложи ги в прекрасна кошница с венец от най-ароматните цветя и закачи мъничка бележка с надпис "Скромен подкуп за новото запознанство". Дълги часове чака докато види фигурата й под водните пръски. Уверено закрачи към брега и остави своя подарък до езерото, след което се прибра. Като човек, живеещ сам, имаше огромно търпение, затова реши да изчака до другия ден, за да разбере дали е имал ефект подходът му.
Не беше трудно да се забележи отдалеч това, което стоеше на брега на езерото на следващата сутрин - четири стъклени кълба, във всяко от които плуваше по една пъстроцветна рибка. А до тях имаше навита на руло бележка със синя панделка, в която с изискан почерк беше написано "Благодарности за подаръка. След четири денонощия". Вълнение изпълни пекаря и той побърза да прибере рибките вкъщи. Но докато вървеше се спъна и замалко не счупи едното от кълбата.
- Внимавай да не ни изтървеш! - чуха се четири тънки като песен гласчета. - Не ще оцелеем дълго без вода!
- Вие говорите? Тогава може би ще можете да ми кажете нещо за жената, която ви остави на брега? - с нескрито щастие попита Пога.
- Не можем, но можем да ти кажем ние за какво сме .... ако ти е толкова интересно, колкото господарката ни, разбира се. - с кикот отвърнаха рибките и продължиха след утвърдителното кимане на пекаря. - Ние сме богатство голямо, носим щастие всекиму, изпълняваме желанията на онези с чисти сърца и добри намерения. Имаш четири дни, докато нашата господарка не дойде да се запознае с теб, използвай ни разумно, за да можеш да я спечелиш. Но помни - никой не е успял да я впечатли досега.
Последните думи на рибките малко разтревожиха Пога, но той беше твърдо решен да омае непознатата. Затова като се прибра, веднага се захвана да готви. Ароматът на вкусотии като меденки поръсени със сусам, торта, залята с кленов сироп и още много други се разнесе из цялата къща.
- Това ухае приятно, дай ни, моля, да опитаме ни дай! - замолиха се жарко рибките. - Божествени води, това е изумително! По-вкусно нещо не сме опитвали! Искаме още! Знаем, че можеш ОЩЕ! СГОТВИ ОЩЕ!
Мотивиран от водните същества, Пога изкара четири дена в пекарната си сътворявайки нови и нови чудновати вкусотии. Вдъхновен от красотата на девойката от водопада, той приготви ненадминати сладкиши и бисквити. И когато най-накрая настъпи моментът, той сложи най-хубавата покривка, най-лъскавите прибори за хранене и най-меките възглавници на столовете, които имаше. Запали четири ароматни свещи и зачака пристигането на непознатата.
След няколко напрегнати часа, влажен вятър задуха в къщата, дърветата навън започнаха да шептят и вратата на пекарната се отвори. В първия момент Пога успя да различи само очертанията на фигурата - нежни женствени ръце, елегантни крака с изтънчена походка и разпиляни коси, волно падащи по раменете.
- Аз съм Кайя. Кайя Кристалзия. Приятно ми е да се запознаем. - гласът й беше меден като пчелна пита и мек като гъши пух. Мелодията му отекваше във всяко кътче на мозъка и оставяше вечен спомен като че е късче от рая.
- Привет, О, Господарке на Капчиците и Повелителко на Струйките! Стъпвате в достоен дом! Нека престоят ви бъде задоволителен!
- Надявам се да мога да се доверя на преценката на помощниците си, добри човече. - изрече сякаш уверена в истинността на думите си Кайя.
- Мисля, че даже ще надмине очакванията Ви, господарке. Аз съм Пога Кресант, господарят на този дом. - особено силно подчерта той последните си думи.
Едва сега опомнил се от смайването си, Пога се поклони елегантно, целуна ръката на дамата и й показа пътя към масата, където с едно бързо движение я настани на стола й. В следващият момент вече наливаше виното му от къпини и сипваше ястията, които беше приготвил.
- Изтънчен вкус има Господарят, Повелителко! Уверете се! Хапнете! ....
" Хапнете Вий, се не колебайте,
ще се върнете и отново ще искате.
И миг повеч не нехайте,
по два сладкиша в ръка ще стискате.
Не ще намерите по-умел готвач
и в седемте водоема да тръсите.
Не е той прост продавач -
гледа си винаги в пръстите.
Че прави това със любов
и влага старателно пристрастие,
на всичко е той напълно готов
да намери истинското щастие."
- Не съм ги учил на това, - засмя се Пога. - но трябва да Ви предупредя, че не Ви лъжат.
- Впечатлена съм още от даровете, които ми бяхте оставил. Обикновено другите ползват рибките, за да си пожелаят превъзходен дворец, скъпи дрехи и бижута, с които да ме впечатлят, рокли и огърлици, които да ми подарят. Но Вие не сте го направил. Защо? - попита тя.
- За какво да се правя на нещо, което не съм? Ако желая да спечеля сърцето Ви, ще го направя самият аз, не скъпоценности или фалшива помпозност. Пекар - това съм аз. Ако не е достатъчно за Вас, ще е достатъчно за друга дама, за която всичко това е повече от нужното.
- Изненадвате ме с самочувствието си, г-н Кресант.
- Човек трябва да оценява това, което има и да е благодарен. - побърза да отговори Пога.
- Но ме изненадахте и с друго си изказване. "Ако" желаете да спечелите сърцето ми? Не сте ли убеден в това? - продължи леко подразнена от факта, че той не е влюбен до уши, но и поблазнена от предизвикателството, Кайя.
- Та ние не се познаваме. Признавам, че съм силно запленен от външната Ви красота, но човек се влюбва в това, което е скрито за погледа.
- Хаха. Имате право. Започвам да Ви харесвам, Господарю.... - последното тя натътри с особено удоволствие, обръщайки поглед към рибките, които точно в този момент доволно похапваха вкусотии.
- Чувството е взаимно. Един танц?
- Как бих могла да откажа на подобно предложение.
Пога хвана ръката на Кайя и те се понесоха в бавен и романтичен танц под звуците на омагьосваща музика, придружена от пригласянето на рибките. Но те сякаш не танцуваха, а се рееха наоколо. Синята копринена рокля на г-ца Кристалзия правеше миниатюрни вълни, играеше си като капчици вода по стъкло, които си правят пътека надолу. Изведнъж се озоваха в гората, където шумът от дърветата и тактът на храстите придаваха специфична атмосфера.
- И така .... нека поговорим по същество. Какво сте Вие, Кайя Кристалзия? Богиня? Елф? - попита спокойно Пога.
- Доста сте директен, Пога Кресант, и моля Ви, наричайте ме просто Кайя. Но не, аз не съм нито богиня, нито елф, още по-малко фея. - явно последното определение събуди мили спомени в нея, защото се засмя невинно. - Знаете кои са четирите природни стихии, нали? Земя, вода, въздух и огън. Те символизират четирите първични потребности на човека от храна, вода, въздух и топлина. Много култури са ги включили във философските си вярвания и ги считат за източници на живота - невидимите жизнени енергии. Не са и далеч от истината. Аз, приятелю, съм просто Господарката на Водата, Повелителката на Нейната Сила, Разпределителката на Мощта й. Имам прекалено много имена, но за мен те са без значение. Аз се грижа за водата. Това е най-важното.
Пога не обели нито дума слушайки разказа, дори не се изненада. Просто хвана дамата си по-здраво през кръста и изведнъж се понесоха нагоре. Кайя, която уж трябваше да внася смут в другите, в момента нямаше дъх от изненада. Те се издигаха на платформа от вплетени корени и листа право нагоре към короните на дърветата.
- Какво съвпадение. Аз пък съм Господарят на Земята, Повелителят на Дърветата, Разпределителят на Листата им. Имам прекалено много имена, но за мен те са без значение. Аз се грижа за земята. Това е най-важното. - усмивка се появи на лицето му.
Втрещена от развоя на събитията Господарката на Водата не успя да обели и дума.
- Виждам, че успях да те объркам. Нека го представя така - живеех като човек сред хората, толкова вглъбени от себе си, че не забелязваха големите, пък камо ли малките магии около себе си. За мен това беше перфектно. Но с всеки изминал ден, наблюдавайки какви щети нанася човечеството на природата и усещайки нейната болка, ми ставаше по-тежко да водя "скрит" живот. За да не излагам на опасност другите или себе си, се преместих далеч от цивилизацията и близо до спокойствието, където живея обикновено с ежедневни проблеми и радости. По този начин мога и да се грижа за земята по-пълноценно.
- Но как .... имам впредвид, защо сме тук .... сега .... заедно?? И възможно ли е това? - смутено попитала Кайя.
- Противоположностите се привличат и често се допълват, не знаеш ли? Важен закон с по-голямо значение, от колкото му се придава. Именно заради това и искаш да ме целунеш сега. - изрече бавно и съблъзнително Пога и устните му се сляха с тези на Кайя, искра премина между тях, а Кайя просто се стопи в прегръдките на Господарят на Земята. Тези няколко секунди й се сториха като векове, векове на удоволствие и щастие, на спокойствие и сигурност.
- Предполагам, че вече не съществува вариантът "ако", Господарю? - опомни се Кайя.
- Ни най-малко.
Точно там, толкова близо до звездите и всички богове, те се заклеха във вярност един на друг и отгърнаха нова страница за съвместния си живот.
II
Докато вървяха към къщата, Кайя разпита Пога за това, как е да живееш при хората, откъде знае повече от нея за стихиите, защо е решил да живее като обикновен човек. Тогава Пога и разказа как съвсем случайно се натъкнал на Дива, Господарката на Огъня и Марик, Господарят на Въздуха, да се карат в кафене до Айфеловата кула докато бил на екскурзия в Париж. Естествено, защото хората са слепи за магията, освен ако не се вгледат прекалено усърдно (от което няма лесен път назад), единствено той забелязал кълбетата огън около ядосаната Дива и торнадото до главата на бесния Марик. Но както всяка влюбена двойка, след буреносен скандал идва и горещото сдобряване. След него Пога се представил на "колегите" си и заедно изкрали една невероятна почивка. Те му разказали всякакви подробности - как Земята и Водата са пасивните стихии или иначе казано Ин, а Огънят и Въздухът са активните - Ян. Че с Водата се асоциацират дълбоките емоции и желания, а със Земята - физическата сетивност и материалните форми. Как Огънят е проводник на живота, излъчващ енергия, а Въздухът се свързва с мисловните процеси. След което заминали за някой нов и вълнуващ град, оставяйки Пога в очакване да срещне своята любима някъде по света.
- И тъй като ние сме навсякъде, не се и съмнявах, че ще те намеря в правилния момент, Господарке моя. Но стига за мен, разкажи ми за себе си. - полюбопитства Пога.
- За разлика от вас тримата, аз не съм живяла в град или дори в село. Обитавах си необезпокоявана водите и се забавлявах с помощниците си. От време на време се намираше някой простосмъртен, когото обичах да шашкам и да му давам малко подаръци. Точно както се опитах да стресна теб. - Кайя целуна нежно ръката на Господаря си. - Не съм се и замисляла какво е да живееш с някого другиго. За това може да имаме разногласия по подобни теми. Хаха. - през смях каза тя леко притеснена от факта, че наистина не знаеше как да съжителства с .... Господар на стихия.
- Няма нужда да се притесняваш. Склонен съм на компромиси. - побърза да я успокои Пога.
- Чудесно! Тогава нека ти покажа моя живот!
Двамата се запътиха към езерото и влязоха във водата. Заплуваха към пещерата и застанаха точно под водопада. Пога се замисли, чувстваше всичко по-силно - любопитството му се изостри, любовта му към Кайя стана по-ярка и той се запита дали е от това, че най-накрая се събраха и от това, което хората свързваха с всяка една стихия. Сега и Кайя се почувства по-различно от другите пъти, в които беше влизала. Усещаше водата по-ясно, по-конкретно, всяка вълничка имаше по-точни очертаяния. А тя обожаваше когато водата се стичаше покрай ушите й и заглушаваше всичко останало. Чуваше единствено шума й. Усещаше как се пени и изгубва, появява се отново, как струите се преплитат, препускат и разбиват в скалите на дъното, играейки си на гоненица. Никога не можеше да й омръзне.
Застанали посредата, изгубени в прегръдката си, около Пога и любимата му започнаха да плуват водните духове, помощниците на Кайя, започнаха да пеят песни на езика на водата и да плетат венци от водни лилии около влюбената двойка. Един миг, но миг като за цяла вечност. След освежителната нощна баня, двамата решиха да споделят и един момент насред природата, както Пога се наслаждава на силата си. Затичаха се като деца и започнаха да се гонят край дърветата. Клоните се накланяха, за да ги скриват, листата ги милваха, корените се отдръпваха, за да не ги спънат. Залисани от играта, всяка дреха по тях се превърна в прах - конците се разпокъсаха, платовете овехтяха, сякаш са минали векове. Те тичаха из гората, както майката природа ги бе създала и допирът на вятъра до голата им кожа ги караше да се чувстват не просто жизнени, а живи. Чак тогава Кайя забеляза татуировката на Пога от вътрешната страна на прасеца му - четири кафеникавозелени символа.
- Какво е това? - попита го тя. - И ти си си направил татуировка? Какво пише?
- Хаха, наивна моя, ние сме родени с тях. Те са символите ни за Господари на стихиите. Всеки от нас има. Просто са толкова древни, че никой не може да ги разпознае. Толкова древни, че ти си си създала по-скорошен спомен за своята и за това, как си си я направила.
- Започвам да ти завиждам, че си се срещнал с Марик и Дива, знаеш толкова неща! Нека се приберем, да легнем пред камината върху някоя завивка и да ми разкажеш всичко!
- Щом ти е интересно, някой ден даже може да ги потърсим. Имаме толкова много време на разположение.
Ето как Пога примами Кайя към домашния живот. Всяка вечер те лягаха до камината, по телата им си играеха отраженията на пламъците и с по чаша ароматно вино в ръка, си разказваха за живота досега един без друг. Нито един от двамата не се съмняваше, че винаги им е липсвало нещото, което откриха един в друг - внимание и истинска любов.
TO BE CONTINUED? ....
A story with one rock legend ©
Беше прохладна лятна нощ. Вятърът отвън едвам се прокрадваше между зелените листа на дърветата. Единственото нещо, което разваляше природната идилия, бе светлината от счупения прозорец на бара зад ъгъла до парка. Стар, но всеизвестен бар, където всяка вечер сядаше барабанистът на Mind Disorder с чаша безалкохолно в ръка. Той добре знаеше до какво води прекалената употреба на алкохол и беше въздържател. С изключение на наистина специалните вечери, когато обичаше да гледа кехлебарения цвят на отлежало уиски, чиито нежни вълни си играеха на криеница със сенките на чашата му.
Невероятен бе животът му. Пътувал до Палма през ранните години на кариерата си, преминал през куп стилове, групи, занимания, Тони, с нелюбимият му прякор Пишлемето, имаше какво да разкаже. И винаги се намираше кой да го разпитва това и онова с такъв интерес, който успя да погъделичка дори моето любопитство.
Често посещавах бара, но никога не се осмелявах да го заговоря. Освен веднъж, когато се сблъсках с него пред тоалетните и със смутен забит в земята поглед смутолевих едно "Извинявайте". Едва ли той бе забелязал моето вълнение от тази така нетипична и неидилична среща. А именно това бе причината да посещавам бара толкова редовно. Само гледайки го във дълбоките, пронизващи сини очи, поглаждайки от време на време червеникавата си брада, седейки мъжествено на високите столчета на бара (столчета, на които никога не съм можела дори да се наместя удобно), изпитвах някакво желание, осеняваше ме вдъхновение да запечатам този момент не само в съзнанието си.
И така .... един ден ни възложиха задачата в университета да снимаме любимата си гледка. Гледката, която най-ясно описва нашите мечти. Дълго време бях разкъсвана, защото знаех точно какво искам да снимам. Но нямах това качество, което малцина притежават - да намирам обща приказка с всеки. Толкова трудно бе да намирам общи теми за разговор с хора на моята възраст, пък камо ли с рок звезда. Но нямаше как .... Това бе снимката, която исках.
Отидох до бара. Поръчах си малко нервна едно уиски, за да мога да се отпусна и седнах на два стола разстояние от Тони. Той беше с черните си очила, черните си ръкавици, коса, вързана на опашка и шарено коктейлно чадърче в устата. Особено нетипична, но някак чаровна комбинация. Започнах уж да търся запалка из чантата си, като съвсем бях забравила, че дори не си бях извадила цигара. Реших, че като една истинска рок звезда, Тони ще ми предложи огънче след думите: "По дяволите, къде се дяна сега тази запалка?". И не сбърках. За секунди пред лицето ми се появиха табакера с цигари и запалена запалка с игриво огънче, подканващо към себе си с мистично очарование. Обърнах се наляво и забелязах спокойната усмивка на лицето му и до колкото можех да определя, и на моето се появи една не толкова спокойна, колкото неспокосана усмивка.
- Да не се притеснявате, госпожице? - попита той, след като си запалих цигарата с леко треперещи ръце.
- Честно ли? Не. А съвсем честно ли? Да. - отговорих аз.
След години ми каза, че тази шега била причината, заради която решил да седне до мен. Така и не разбрах защо.
- Виждам, че пиете уиски? Добър избор. Наздраве.
- Наздраве. Няма ли да попитате защо съм притеснена?
- Не. Ако ме засяга и Вие имате желанието - сама ще ми кажете. - отвърна той съвсем небрежно.
- Ами .... работата е там, че от много време Ви наблюдавам, запозната съм и с творчеството Ви .... а сега имам задача от преподавателя ми по фотография да направя снимка, която да кара сърцето ми да трепне всеки път като я погледна .... всеки път .... Сам разбирате, че това не е никак просто.
- Да, но и доста показателно за самия човек, нали?
- Именно. - отпих здрава глътка от чашата си, за да мога да изрека следващите думи без гласа ми да заглъхва. - Бих ли могла да снимам Вас?
Тялото му не трепна, главата му не мръдна, ръцете му не се раздвижиха изобщо, само устата му премина бавно в една широка усмивка, а в очите му заподскачаха пламъчета от щастие.
- От това ли се притеснявахте толкова?
- Да. Не трябва ли?
- Зависи дали искате да ме снимате гол. - пошегува се той и се засмя.
- О, не, няма нужда, искам ви точно тук на бара, с уискито в ръка и чадърчето в уста! - отвърнах аз на шегата и през смях му обясних как бих искала да застане.
След няколко кадъра, няколко пози и няколко не до там грациозни снимки на двама ни, с Тони решихме да седнем в някое сепаре в бара и да си поговорим за миналото, за сегашното и за бъдещето над чашка .... уиски.
Беше прохладна лятна нощ. Вятърът отвън едвам се прокрадваше между зелените листа на дърветата. Единственото нещо, което разваляше природната идилия, бе звукът на бързащи токчета към бара зад ъгъла до парка. Стар, но всеизвестен бар, където всяка вечер седеше барабанистът на Mind Disorder и чакаше момичето с фотоапарата и леко притеснената усмивка.
Невероятен бе животът му. Пътувал до Палма през ранните години на кариерата си, преминал през куп стилове, групи, занимания, Тони, с нелюбимият му прякор Пишлемето, имаше какво да разкаже. И винаги се намираше кой да го разпитва това и онова с такъв интерес, който успя да погъделичка дори моето любопитство.
Често посещавах бара, но никога не се осмелявах да го заговоря. Освен веднъж, когато се сблъсках с него пред тоалетните и със смутен забит в земята поглед смутолевих едно "Извинявайте". Едва ли той бе забелязал моето вълнение от тази така нетипична и неидилична среща. А именно това бе причината да посещавам бара толкова редовно. Само гледайки го във дълбоките, пронизващи сини очи, поглаждайки от време на време червеникавата си брада, седейки мъжествено на високите столчета на бара (столчета, на които никога не съм можела дори да се наместя удобно), изпитвах някакво желание, осеняваше ме вдъхновение да запечатам този момент не само в съзнанието си.
И така .... един ден ни възложиха задачата в университета да снимаме любимата си гледка. Гледката, която най-ясно описва нашите мечти. Дълго време бях разкъсвана, защото знаех точно какво искам да снимам. Но нямах това качество, което малцина притежават - да намирам обща приказка с всеки. Толкова трудно бе да намирам общи теми за разговор с хора на моята възраст, пък камо ли с рок звезда. Но нямаше как .... Това бе снимката, която исках.
Отидох до бара. Поръчах си малко нервна едно уиски, за да мога да се отпусна и седнах на два стола разстояние от Тони. Той беше с черните си очила, черните си ръкавици, коса, вързана на опашка и шарено коктейлно чадърче в устата. Особено нетипична, но някак чаровна комбинация. Започнах уж да търся запалка из чантата си, като съвсем бях забравила, че дори не си бях извадила цигара. Реших, че като една истинска рок звезда, Тони ще ми предложи огънче след думите: "По дяволите, къде се дяна сега тази запалка?". И не сбърках. За секунди пред лицето ми се появиха табакера с цигари и запалена запалка с игриво огънче, подканващо към себе си с мистично очарование. Обърнах се наляво и забелязах спокойната усмивка на лицето му и до колкото можех да определя, и на моето се появи една не толкова спокойна, колкото неспокосана усмивка.
- Да не се притеснявате, госпожице? - попита той, след като си запалих цигарата с леко треперещи ръце.
- Честно ли? Не. А съвсем честно ли? Да. - отговорих аз.
След години ми каза, че тази шега била причината, заради която решил да седне до мен. Така и не разбрах защо.
- Виждам, че пиете уиски? Добър избор. Наздраве.
- Наздраве. Няма ли да попитате защо съм притеснена?
- Не. Ако ме засяга и Вие имате желанието - сама ще ми кажете. - отвърна той съвсем небрежно.
- Ами .... работата е там, че от много време Ви наблюдавам, запозната съм и с творчеството Ви .... а сега имам задача от преподавателя ми по фотография да направя снимка, която да кара сърцето ми да трепне всеки път като я погледна .... всеки път .... Сам разбирате, че това не е никак просто.
- Да, но и доста показателно за самия човек, нали?
- Именно. - отпих здрава глътка от чашата си, за да мога да изрека следващите думи без гласа ми да заглъхва. - Бих ли могла да снимам Вас?
Тялото му не трепна, главата му не мръдна, ръцете му не се раздвижиха изобщо, само устата му премина бавно в една широка усмивка, а в очите му заподскачаха пламъчета от щастие.
- От това ли се притеснявахте толкова?
- Да. Не трябва ли?
- Зависи дали искате да ме снимате гол. - пошегува се той и се засмя.
- О, не, няма нужда, искам ви точно тук на бара, с уискито в ръка и чадърчето в уста! - отвърнах аз на шегата и през смях му обясних как бих искала да застане.
След няколко кадъра, няколко пози и няколко не до там грациозни снимки на двама ни, с Тони решихме да седнем в някое сепаре в бара и да си поговорим за миналото, за сегашното и за бъдещето над чашка .... уиски.
Беше прохладна лятна нощ. Вятърът отвън едвам се прокрадваше между зелените листа на дърветата. Единственото нещо, което разваляше природната идилия, бе звукът на бързащи токчета към бара зад ъгъла до парка. Стар, но всеизвестен бар, където всяка вечер седеше барабанистът на Mind Disorder и чакаше момичето с фотоапарата и леко притеснената усмивка.
Абонамент за:
Публикации (Atom)