One dream ©

    Седях във фотьойла до кревата си и гледах с нотка на страх почти прозрачната, безплътна фигура, която също ме гледаше втренчено. Чуваше се единствено дишането ми и щурците отвън. Изведнъж той ми проговори:

- Успокои ли се?

- Ти как мислиш? Винаги съм вярвала в свръхестественото и съм искала да ми се случи нещо подобно, но не съм предполагала, че наистина ще стане!

- И аз не знам какво правя тук. - по всичко личеше, че е объркан и тъжен.

- Добре, - съвзех се аз - кажи ми какво се случи .... какво помниш .... кой си?

    Чак тогава забелязах колко странно изглежда човекът срещу мен - слаб, почти кльощав, но с изящна фигура. Имаше голяма шапка, широк жакет с бродерии, който беше с отворена предница и разкриваше риза с дълги дантелени маншети. Като цяло изглеждаше много в стил 17ти век.

- Откъде да започна? - попита сам себе си призракът. - Казвам се Франческо Делини.

Живеех в Италия, Флоренция и бях обикновен човек. Доста често седях на площада до фонтана, хранех гълъбите и размишлявах на всякакви теми: растенията, хората, небето и птиците, чувствата. След време започнах да се оглеждам около мен. Влюбени двойки, майки с деца, група млади приятели. Всички те бяха така залисани в своето щастие, че не знаеха какво е да си по-различен от другите. А именно така се чувтвах аз. Още от малък знаех, че животът ми няма да е скучен и еднотипен. Знаех, че имам начертан път, който несъзнателно следвам. Минаха години, превърнах се от глуповат младеж в спретнат и възпитан джентълмен, но любимото ми и ежедневно занимание си остана да наблюдавам света от моята пейка на площада.

    Спомням си когато я видях за пръв път, сякаш беше вчера. Беше сряда, слънчева пролетна привечер, нежни лъчи започваха да се скриват зад облаците и обливаха целия площад в топъл оттенък на оранжево-червеното. Забележителен залез. Но не толкова забележителен колкото нея. Висока, стройна, с малко лятно чадърче, тя се разхождаше по паветата без цел, без посока и без никакви грижи. Изпусна кърпичката си на крачка от мен и аз се наведох да я вдигна. Когато вдигнах поглед пред мен се разкри най-неземно прелестната картина на света. Русите й букли се спускаха изящно по раменете й и слънцето им придаваше меден блясък, розовите й устни можеха да се сравнят единствено с "божествени", миглите и описваха перфектен полукръг с всяко нейно премигване. А очите й .... тези зелени рубини, бяха слепи за чудесата на света. След като ми благодари за кърпичката, тя се приближи бавно до пейката и внимателно седна на края й. Покани ме да седна до нея и да й правя компания. Разказа ми, че е дъщеря на шивач и е почти напълно незряща по рождение. Разказа ми как обича да слуша шума на града, плисъка на реката, глъчката по улиците и музиката от заведенията. Разказа ми за живота си, мечтите си и целите си. Цяла вечер можех да слушам мелодичния й глас, но уви, имах задължения. Сбогувайки се с нея, я попитах дали би се съгласила да пие чаша кафе с мен на следващия ден по същото време. Тя не ми отговори, но се усмихна и тръгна надолу по площада. Гледайки я как се отдалечава, разбрах, че съм намерил смисъла на живота си. Чак тогава ме стъписа идеята, че не знаех дори името й. Ами ако не дойде утре? Ами ако никога не я видя отново? Тази мисъл се загнезди в главата ми и цяла нощ не ми даде мира. Нямах търпение да се свечери и да видя отново усмивката на моята мистериозна дама. Времето летеше бавно, лениво. Всяка минута, с която се доближавах до уречения час за срещата, натежаваше в сърцето ми и носеше повече и повече безспокойство. Подраних с цял час в желанието си да не закъснея. Когато я видях да се приближава към пейката, сърцето ми затуптя лудо. Изящната й походка и небесно синята й рокля създаваха ефекта на сияние, движещо се по вода. Когато дойде до мен, ме хвана под ръка и каза:

- Извинявам се за закъснението си, signor. Губя представа за времето, когато се разхождам. Между другото казвам се Бела Греко.

- Чакането напълно си заслужаваше, а името Ви приляга като на никому другиго.

   Бледа руменина се появи по скулите й, когато целунах ръката й. Закрачихме по тесните улички на Флоренция сякаш това сме чакали цял живот - да сме заедно. Намерихме малко и уютно ресторантче, в което се срещахме всяка вечер от този момент нататък. Нямах търпение да свърши деня, за да видя la mia Bellezza, до усетя аромата й на мандарини, да целуна устните й, да докосна копринената й кожа. Когато я държах в прегръдките си, тя бе всичко, което исках да имам. Когато тя ми казваше колко ме обича, това бе единственото, което исках да слушам. Когато я гледах да спи, да се храни, да се разхожда, това бе, което исках да виждам до края на дните си.

    Изминаха три невероятни, изпълнени със страст и емоции месеца. Бела се беше върнала от ваканция с баща си и ние излязохме на разходка по Ponte Vecchio. Често тя ме караше да й описвам до най-малката подробност всичко около нас, а Мостът на бижутерите бе истинско произведение на изкуството с витрините си, обсипани с блещукащи накити. Но когато моята любима ме попита с какво мога да сравня всичкото това, аз й отвърнах:

- Няма по-великолепна гледка от теб, красавице моя! И в подкрепа на думите си, ти взех подарък, който искам да ти поднеса!

- Какво е това? - Бела взе предмета, който и подавах и несигурно го прокара през пръстите си. - Това катинар ли е?

- Да, любима. И ако си съгласна, ще превърнем този катинар в символ на нашата обич. Ще хвърлим ключа му в реката и ще се надяваме любовта ни да е също толкова безкрайна.

    Нямаше и искрица колебание в прелестните й очи. "Да! Да!" закрещя тя и се хвърли на врата ми, обсипа ме с целувки и ме дари с най-голямото щастие, съгласявайки се да стане моя съпруга. Нарочихме сватбата да бъде след три месеца, на датата на която се запознахме. Тъй като баща и беше заможен човек, уреди мястото да е площадът, където за пръв път зърнах моята любов, моето бъдеще. Нямаше по-щастлив човек от мен. Всичко цъфтеше, птички чуруликаха, хората се радваха на живота и аз бях част от това празненство. Дори и не усетих кога времето отлетя. Сватбата дойде бързо, сякаш съдбата нямаше търпение най-накрая да заживея по начина, по който ми е било отредено. Бялата дантелена рокля, която бе ушил бащата на Бела, се спускаше свободно. Лекият есенен вятър си играеше с косите й и караше воалът й да танцува ефирно около лицето й. Зелените й очи, макар и забулени, проблясваха от нетърпение. От момента, в който ни венчаха, ние започнахме истински да се наслаждаваме един на друг като съпруг и съпруга. Дълги разходки в парка, закуски в кревата, романтични вечери на свещи, нощи прекарани в правене на любов. След осем месеца всичко това се промени, когато разбрахме, че Бела е бременна. Досегашното ни щастие се превърна в бледо копие на еуфорията, която ни бе обзела. Бебешки дрехи, креватче, стаята, играчките. Цял куп подробности, които ние с удоволствие се занимавахме да избираме. А с всеки изминал ден Бела ставаше по-едра и по-уморена. Всички смятахме, че е от тежестта на бременността и никой не подозираше за случващото се. Месец преди да се роди бебето, Бела имаше ужасни кошмари, от които се будеше вир вода, но не си спомняше нищо. Започнах да се притеснявам, защото тя бе всичко, което имам и бях готов да мина през Ада за нея.

    Една вечер се прибрахме от вечеринка в приятели и Бела изтощена си легна, а аз отидох до камината да отпочина с книга и чаша уиски. Един час след полунощ се разнесоха ужасяващи писъци из къщата. Още час след това аз крачех притеснен из трапезарията и чаках новини от стаята, пълна с акушерки. Миг преди да изгубя контрол от нерви, при мен дойде най-възрастната акушерка и ме покани да седна:

- Бела е добре, почива си. Но раждането не мина гладко. Съжалявам да ви го съобщя, но дъщеричката ви се роди мъртва.

    Тези думи се забиха като нож в сърцето ми. Не знаех какво да кажа или какво да направя. Едвам си поемах въздух и всичко, което се въртеше в главата ми бе въпросът "С какво го заслужихме? Нима не сме достойни да сме родители? Да сме щастливи?". Фактът, че Бела още не знаеше и сега спеше ми даде време да се взема в ръце и да потърся най-малко болезнения начин да кажа на една майка, че не ще може да се грижи за детето си.

    Минаха три дни, преди тя да дойде на себе си. Минаха три седмици, преди да спре да ридае за изгубеното си бебче. Но вече не беше същата. Блясъкът от слепите й, но до преди месец жизнени очи, изчезна. Миглите й бяха все влажни от сълзите, устните й бледи, а златистите й букли, вързани на стегнат и строг кок. Въпреки опитите ми да я убедя в невинността й, Бела не спря да се обвинява за случилото се. Не желаеше да се храни, да излиза, да общува с хора. В следствие на депресията си, тя се разболя, стана още по-бледа и дистанцирана, а мисълта, че жената на живота ми страда така и аз не съм способен да й помогна, ме разкъсваше. Една сутрин влязох в стаята да й поднеса закуска. Тя беше обърнала поглед към прозореца, една малка сълза бе оставила своята следа върху бузата й. Не се чуваше нищо освен песента на птиците .... Уплашен от това, което предстои да разбера, аз замръзнах на мястото си. Най-лошото в живота ми се бе случило. Ако бе казала, че не ме обича вече и иска да ме напусне, бих я оставил да бъде щастлива. Но да напусне мен и този свят беше непоносима болка. Застанах до нея и загледан в безизразните й очи, целунах la mia Bellezza за последен път.

* * * *

    Валеше сняг, когато я погребахме. Ехото на камбаните отекваше в главата ми с всяка крачка. Дори не разбрах кога съм стигнал до Ponte Vecchio, до мястото, където бяхме заключили своя катинар и бяхме хвърлили ключа в безкрайността. И нима точно това не беше, което искахме? Да сме заедно завинига? "Ще сме заедно вечно, живот мой ...." - беше последната мисъл, преди да отпусна тялото си през парапета. Вятърът покрай ушите ми, бездната пред очите ми и любовта в сърцето ми стопиха страха от смъртта.

* * * *

- Сега разбираш, защо съм толкова объркан. - беше се съмнало, когато Франческо приключи разказа си.

    С първите лъчи на слънцето той избледня още повече и след секунда изчезна. Дори не успях да му кажа колко съжалявам и колко трогателна е историята му. Не успяхме и да разберем защо той е тук.

На следващата вечер не заспах, надявайки се той пак да се появи. Едва ли се бе върнал на този свят като призкрак само за да разкаже трагичната си съдба. И бях права. Седейки на фотиьойла, загледана в мястото, където седеше той, пред очите ми блесна бледосиня светлина и Франческо се появи.

- Защо се върна? - го попитах аз.

- Не знам. Просто усещам нещо, което ме влече към теб, към твоя живот. Както казах, винаги съм чувствал, че имам важна цел. Предполагам, че е свързана с това време или с теб, може би. Има ли нещо, което да ни свързва?

- Ами .... - този въпрос незнайно защо ме притесни.

- Ако ти е неудобно, не ми отговаряй, но фактът, че се появих точно в твоята стая е доста красноречив.

- Не, нищо не ме притеснява. Просто се замислих. Още от вчера исках да ти кажа, колко дълбоко ме трогна твоята история. И има нещо, което може би ни свързва.

    Преди два месеца бях разбрала, че ще ставам майка. В погледа на Франческо се четеше едновременно умиление и скръб.

- А бащата на детето? - сепна се той.

- Има ли значение, щом не е тук. - кротка усмивка се появи на лицето ми. Отдавна се бях примирила с факта, че ще отгледам детето си сама.

- Съжалявам. Може ли? - ръцете му се спряха точно преди да кимна удобрително. Обратно на очакването ми да усетя студен полъх, щом духът сложи ръцете си на корема ми, усетих мека топлина и изведнъж цялото ми напрежение се изпари. Пред очите ми се появиха картини на места, които не бях посещавала: мостове и сгради с изкусни декорации, тесни улички с цветя по первазите на прозорците, una bella innamorata coppia vicino il fiume*.

- Предполагам това бяха твои спомени? - попитах аз след секунда.

- И тези на Бела ....

    Цялата болка в очите му ме караше да го чувствам така близък и безобиден. Той остана при мен цяла нощ и разговаряхме. Беше просто magico да видиш как две толкова далечни епохи се сливат, преплитат и опознават една друга. Неусетно съм заспала, а когато се събудих на сутринта, знаех, че ни предстои да изживеем нещо неповторимо.

    Всяка вечер Франческо идваше при мен, за да ми прави компания. Постепенно започна да се поява и през деня, докато бях на работа или докато се разхождам в парка. Тогава нямаше как да разговарям с него, но компанията му ми харесваше. Когато тръгнах на пазар за бебето, той ми помагаше с избора, вечер като се прибирах ме пазеше по тъмните улички, а у дома разговаряхме с часове и се смеехме. Той се превърна във важна част от моето битие, добър приятел и спътник. Него го правеше щастлив фактът, че отново участва в живота на някого и се чувтства полезен. Научих толкова много не само за неговото време, но и за нещата, които е видял. Всичко отминаваше бързо и леко в "присъствието" на Франческо. Не веднъж се опитахме да уловим веселите моменти с фотоапарат или камера, но все несполучливо. За това стигнахме до извода, че решението е повече от елементарно и забавно: водни боички. Никога не ме е бивало в рисуването на хора, но с направленията и желанието на Делини, създадохме няколко прекрасни произведения на изкуството. С тях украсихме стаята на мъничкото човече, което щеше да се появи на бял свят скоро. Загледани в тях, обсъждахме имена за детето и неговото бъдеще.

- Не се безпокой, винаги ще съм тук, близо до вас. Ще ви пазя и закрилям. - непрекъснато ме успокояваше и ми вдъхваше сили той.

- Не съм се и съмнявала. - не излъгах аз. Но знаех, че нещо предстои. Знаеше го и той. С предстоящото раждане и двамата чувствахме, че целта на неговото съществуване приближава. Обещахме си, че няма да забравим последните месеци. Месеци, в които аз се нуждаех от подкрепа, а Франческо - от втори шанс.

    Човек запомня и най-малката подробност, от деня, в който се е родило детето му. Но този ден бе различен за мен. В първият момент, в който прегърнах дъщеричката си, сякаш целият свят спря да се върти, сякаш този миг се удължи само и само за да мога да се насладя възможно най-много на създанието в ръцете ми. Тя беше толкова мъничка и перфектна - с русоляви коси, къси пръстчета с миниатюрни ноктенца и усмивка, широка колкото цялото й личице. Но най-приказното в нея бяха очите й. Те светеха като зелени рубини и поглъщаха любопитно всяка фигура и движение в стаята.

- Изабела. Това е името й, Франческо. Пасва й като на свинче звънче. - въпреки, че се засмяхме, забелязах сълзите в очите му. И двамата виждахме дъщерята на Бела.

- Прекрасна е. - каза той, точно преди лекарят да влезе в стаята.

- Опасявам се, че имам малко обезпокоителни новини. Според изследванията, се е появила емболия. Това е тромб, който се движи из кръвоносните съдове. Опасността зависи от степента на големината му. Докато е в болницата, ще я държим под наблюдение.

- Какво значи това?! Ако възникне проблем, ще можете да я спасите, нали!? - изпаднах в паника аз.

- Не сме сигурни, госпожо. Сега всичко зависи от следващите 3 часа. Съжалявам.

Вратата се затвори и с Франческо останахме загледани в Изабела.

- Не мога да я загубя, не мога да живея без нея, Франческо!

- Няма от какво да се притесняваш. Обещах ти, че нищо няма да ви се случи и смятам да удържа на думата си. - виждах решителността в очите му, когато той се доближи до нас. - Изабела, ти бе моята цел, моята мъничка сладка цел. - една сълза се търкулна по бузата му. - Е, la mia ragazza, предполагам нашето приключение свършва тук. За мен беше истинско удоволствие да познавам силна жена като теб.

    Усетих онзи топъл полъх, когато той прокара пръсти през косата ми и ме целуна по челото.

- Удоволствието бе изцяло мое, Франческо Делини, да познавам изключителен мъж като теб. Не мисля, че можех да се справя сама. Ти ще останеш един от най-важните .... хора, в моя живот. Ti amo.

- Ti amo. А с Вас, млада госпожице, мисля, че ще сме по-близки, от колкото предполагате. Довиждане, Изабела. Довиждане, mi amore, благодаря за всичко. - той свали шапката си и се поклони дълбоко и грациозно.

    Бледосиньото сияние се превърна в мек червеникав блясък. С усмивка той положи ръце върху дребните раменца на Изабела. В ярка светлина се смали до дребна искряща точка, която погъделичка момиченцето ми по нослето и изчезна с тихо жужене. А Изабела продължи все така спокойно да спи в ръцете ми.

    След час дойде лекарят и ми съобщи, че опасността е преминала. Зелените очички на дъщеря ми бяха така живи и пленителни. А в гърдите и туптеше мъничко смело сърчице, в което силно искреше една точица.

* * * *

    Дори след години, в знак на благодарност и почит, всяка вечер с Изабела сядахме в центъра на стаята на люлеещия се стол и гледахме към картините, окачени на стената. Вместо приказки за лека нощ, аз разказвах на дъщеря си за един велик човек на име Франческо Делини.

*una bella innamorata coppia vicino il fiume - една красиво влюбена двойка близо до реката