Ние споримедвама със дамана тема:„Човекът във новото време“.А дамата сопната, знаете —тропа, нервира се,даже проплаква.Залива ме с кални потоциот ропоти град от словеснаатака.— Почакайте — казвам, — почакайте,нека… —Но тя ме прекъсва сърдито:— Ах, моля, запрете!Аз мразя човека.Не струва той вашта защита.Аз четох как някойнасякъл с секира,насякъл сам брат си, човека.Измил се,на черква отишълподиреи… после му станало леко. —Смутено потръпнах. И стана ми тежко.Но азпонакуцвамв теорияи рекох полека,без злоба,човешки,да пробвам със тази история. —Тя, случката, станала в село Могила.Бащата бил скъталпари.Синът ги подушил,вземал ги насилаи после баща си затрил.Но в месец, или пъквъв седмица самовластта го открила и… съд.Ала във съдътне потупват по рамото,а го осъждат на смърт.Отвели тогава злодеязлосторен,затворили този субект.Но във затвора попаднал на хораи станалчовек.Не зная с каква езакваса заквасен,не зная и как езамесен,но своята участот книга по-яснаму станала с някаква песен.И после разправял:„Брей, как се объркахи ето ти тебебесило.Не стига ти хлеба,залитнешот мъкаи стъпиш в погрешност на гнило.И чакаш така като скотв скотобойна,въртиш се, в очите ти — ножа.Ех, лошо,ех, лошосветът е устроен!А може, по-иначе може…“Тогава запявал тойсвоята песен,запявал я бавно и тихоПред него животаизплаввал чудесен —и послезаспивалусмихнат…Но в коридоратихо говорят.Сетне секунда покой.Някой полека вратата отворил. —Хора. Зад тях часовой.Някой от групата,плахо и глухо,казал му:„Хайде, стани.“Гледали хорататъпо и кухосивите, влажни стени.Онзи в леглоторазбрал, че животае свършен за него,и в мигскочил, избърсал потта от челотои гледал с див погледна бик.Но лека-полекачовека се сетил —страхът е без полза,ще мре.И някак в душата мустанало светло.— Да тръгнем ли? — казал.— Добре.Той тръгнал. След неготе тръгнали същои чувствали някакъв хлад.Войникът си казал:„Веднъж да се свърши…Загазил си здравата, брат.“Във коридоратихо говорят.Мрак се в ъглите таи.Слезнали после на двора,а горевече зората блести.Човекът погледнал зората,в коятосе къпела с блясък звезда,и мислел за своятатежка,човешка,жестока,безокасъдба.„Тя — моята — свърши…Ще висна обесен.Но белким се свършвасъс мен?Животът ще дойде по-хубавот песен,по-хубав от пролетен ден…“Споменал за песени нещо се сетил.В очите му пламък цъфтял.Усмихнал се топло, широко и светло,отдръпнал се, после запял.Как мислите, може битука се криеедин истеричен комплекс?Мислете тъй както си щете,но виегрешите, приятелко, днес. —Човекът спокойно, тъй — думаслед думаи твърдо редил песента.Онези го гледалис поглед безумен,онези го гледали с страх.Дори и затворатреперел позорно,и мрака ударил на бег.Усмихнати чули звездите отгореи викнали:„Браво, човек!“Нататък е ясно. Въжетоизкуснопрез шията, послесмъртта.Но там в разкривените,в сините устнинапирала пак песента.И тук започва развръзката, значи.Как мислиш, читателю, ти? —Тя, бедната дама, започна да плаче,започна във транс да крещи:„Ужасно! Ужасно! — Разказвате,сякашкато че там сте били!“…Какъв ти тук ужас?! —Той пеел човека. —Това е прекрасно, нали?
Край
Няма коментари:
Публикуване на коментар